Всички тези преговори оставиха тягостно впечатление у Байрон и у приятелите му. Хансън и Хобхаус решиха, че Милбанкови са алчни. Лейди Мелбърн обяви Хансън за непоносим. Байрон държеше най-вече да се знае, че мис Милбанк няма нищо общо с тези спорове. А за него не можеше да се каже, че се жени заради богатството й, защото увеличението на дохода, което печелеше от този брак, беше твърде ниско в сравнение с увеличението на разходите, които щяха да доведат домакинството и децата. Не, той се женеше за нея заради „сензацията“, заради нуждата, която изпитваше от „съветник“, а и заради това, че понякога мислеше, че я обича по свой начин. Но нищо не му беше по-досадно от отиването до Сиъм, за да види „стария си татко и старата си майка“ и да играе ролята на класически ухажор. „Иска ми се да се събудя една сутрин и да разбера, че вече съм се оженил.“ Може би от стеснителност? Или от смътен страх пред едно бъдеще, което щеше да бъде толкова различно от миналото. Непреодолимо противно му беше да се раздели с това, което имаше. Но най-вече стеснителност. Байрон до лейди Мелбърн: „Щом мога да тръгна, ще замина за Сиъм, но се чувствувам някак странно — не по отношение на нея, а на пътуването; нищо друго освен стеснителност и онази омраза към чуждите хора, която никога не съм могъл да преодолея.“
Докато чакаше да тръгне, той се радваше по детски на последните си ергенски седмици в тази прекрасна лондонска есен. Живееше в Олбани, в едно очарователно уединение; но почти всяка вечер прекарваше у младия банкер Дъглас Киниър, близък приятел на Хобхаус. Там идваше и Том Муър, когото караха да сяда пред пианото и да пее ирландските си песни. Киниър имаше великолепно бренди, от което Байрон изпиваше няколко чаши и ставаше сантиментален. Муър пееше за Изгубената любима; Байрон, замечтан, мислеше за Огъста и за Мери Чауърт. Музиката, също както ароматите, имаше способността да го отнася в миналото и му припомняше с такава сила различни сцени от неговия живот, че отстраняваше напълно настоящето.
Горката Мери, новините от нея бяха тъжни. Тя беше получила пристъп на нервно разстройство. Това й се бе случило в Хейстингз, в същата къща, в която Байрон бе живял с Огъста. Бяха я довели в Лондон. Говореше се, че състоянието й било тежко и че трябвало да я затворят… Една омъжена Офелия? Още една драма — пак сред хората, които бе обичал. Той наистина не им носеше щастие… Актьорът Кийн имитираше добре, беше смешен; Огъста също добре имитираше… Пристигаше боксьорът джентълмен, Джексън, като движеше мускулите си под бродираната дреха. С него Байрон се превръщаше в дете, в ученик, който непрестанно иска да се харесва. Споменаваше известни боксьори, опитваше се да анализира стила им. Чаша бренди, и очите на Байрон се изпълваха със сълзи. Киниър и Хобхаус се смееха като луди. Късно през нощта караха Муър отново да сяда пред пианото. Той пееше:
Горката Мъдрост, тя наистина спеше… Имаше нещо дълбоко в привидно лекомислената песен, която пееше Муър. И той, Джордж Гордън Байрон, Лошия лорд, също се готвеше да се свърже с Мъдростта. Имаше ли чувството, че става друг човек? Не, и започваше вече да се страхува да не би всичко това да се обърне на лошо.
Най-после, в началото на ноември, той се реши да замине за Сиъм… Едно малко морско пристанище: няколко рибарски хижи и един скалист плаж. Къщата на Милбанк не беше далече от морето. Когато колата на Байрон спря пред входа, Анабела беше в стаята си и четеше. Тя слезе и го завари сам до камината в салона. Протегна му ръка, която той целуна. И двамата мълчаха. Накрая той съвсем тихо каза: „Не сме се виждали отдавна.“ Тя промълви, че трябва да потърси родителите си, и излезе.