Тя имаше до себе си едно забележително и в същото време наивно същество. Байрон беше болезнено докачлив и притежаваше почти невероятен егоизъм по отношение на всичко, включително и физическото си състояние. Говореше неуморно за здравето си, за някой паднал косъм или болен зъб. Честолюбието му обаче го спираше да говори за недъга си. През първите дни не й каза нищо за него; а тя, в желанието си да освободи съвместния им живот от това притеснение, първа заговори по този въпрос, след като бе прочела една статия на Еразъм Дарвин върху болестите на волята. Дарвин казваше, че пациентът може да облекчи състоянието си, ако говори свободно за болката си. Действително от този момент той прие, че тя знае, но винаги с пресилен смях казваше „краченцето ми“. Когато се разхождаше на пътя и отдалеч се чуеха стъпки, той внезапно спираше и оставаше неподвижен, за да не би някой непознат да го види, че куца, или пък започваше да тича. Мразеше да го наблюдават; всеки поглед, отправен към него, предизвикваше пристъп на гняв.
Байрон веднага се постара да обори моралните възгледи на Анабела. „Трудна е само първата стъпка“ — казваше й той. Вечер се опитваше да й доказва, че не съществува никаква истина нито в религията, нито в морала. И завършваше с предизвикателен вид: „А сега променете ме, ако можете!“ Тя не правеше и опит да отговаря. Казваше си, че прошката, примирението, смелостта и веселото настроение ще бъдат най-добрите средства да му докаже, че не всички хора са лоши. Това, което той наричаше религия, беше онази мрачна доктрина — откриваше тя, — която бе оказала силно влияние върху него в детството му и съчетана с двете години, прекарани в мюсюлманския свят, беше формирала неговия фатализъм. Анабела не разбираше така действията на Провидението: „Аз вярвах в живото присъствие на господ при тези, които желаеха да бъде неговата, а не тяхната воля.“
Преди да заживее с Байрон, тя го бе смятала за скептик, последовател на Волтер. Сега виждаше, че истината е съвсем друга. Мисленето на съпруга й бе повлияно от Волтер, но един латентен калвинизъм владееше дълбоко съзнанието му. Той повече от всеки друг се чувствуваше подтиснат от някаква божествена воля, но в неговите очи божията справедливост не познаваше състраданието. Религията му представляваше страх, който предизвикваше бунт в душата му. Той вярваше, че едни са определени за небето, а други за ада и че той принадлежи към последните, откъдето произлизаше естествената му омраза срещу тирана на вселената и отчаянието, което го водеше към разгулен живот. Един ден, след бурен спор, той се отпусна в едно кресло и каза на жена си: „Най-ужасното от всичко, е че вярвам!“ Когато мислеше за онзи бог, който се радваше на страданията на своите създания и може би им се надсмиваше, Байрон дълбоко се възмущаваше. „Цялото зло — отбелязваше с тъга Анабела — идва от онази злощастна вяра от детските му години, която отрича завръщането на блудния син.“
Те представляваха наистина трагична двойка, защото качествата на всеки от тях в съчетание с недостатъците на другия можеха да причинят само страдание. Със своите спорове, с обичайната тема на разсъжденията си Анабела връщаше Байрон към сериозната страна на неговата природа. Всъщност, принуждавайки Байрон да мисли за световните порядки, тя го подтикваше да проявява буйния си характер. Неслучайно той харесваше хубавите и малко безразсъдни жени. Спасението беше в лекомислието, на което Анабела не беше способна. Тя беше тънък познавач на човешката психика; великолепно анализираше характера на Байрон. „Неговото нещастие — пишеше тя — е страстта му към силните преживявания, което се среща често у хора с пламенен темперамент, неорганизирано преследващи целите си. Именно отегчението от монотонното съществуване води хората от този тип, макар и добри по сърце, към най-опасните пътища в живота… Тяхната страст да измъчват се дължи на онова, което кара хората да пият или да играят комар.“ По-добра преценка не можеше да се даде, но тя не умееше да извлече от нея необходимите изводи.