А той? Какво мислеше той за тази толкова различна от всички жени, с които бе имал връзка? Понякога тя го трогваше; той й казваше, че е чудесно доказателство за безсмъртието: „Ако нещо може да ме накара да вярвам в небето, това е изразът Ви в този момент. Горкичката, вие трябваше да се омъжите за по-добър човек.“ Той я съжаляваше и въпреки това се държеше хладно. След „Чайлд Харолд“ бе станал актьор в собствения си живот. Никога не бе срещал по-наивна от тази послушна и уплашена жена. Ако тя се бе сетила, че трябва да се усмихва, той веднага щеше да смени ролята си. В този момент имаше нужда от една спокойна епикурейка до себе си, нещо като лейди Оксфорд. Анабела го губеше със сериозното си поведение. Той й го казваше: „От жената искам само да се смее; извън това не ме интересува каква е. Огъста мога да я разсмея с каквото и да е. Никой освен Огъста не ме прави щастлив.“
Как можеше да бъде толкова груб, той, който се мислеше за най-нежния мъж, той, който се укротяваше от присъствието и на най-старата и грозна жена, той, който се бе отнесъл така кавалерски с крехката лейди Франсис? Самият той не го разбираше. Беше истински Байрон. Луд гняв се надигаше в него. „Вие не знаете какво чудовище може да направи от мен една пагубна страст.“ Чувствуваше се пленник на тази жена. Беше я помолил да развалят годежа. Тя беше пожелала да се омъжи за него; беше казала, че няма да съжалява за нищо. И ето я сега — една чужда жена в неговия живот. Може би щеше да има милост към нея, ако му изглеждаше по-беззащитна, но тя прекалено добре криеше слабостта си. Не притежаваше нито неспокойната свенливост на Огъста, нито нежността на плахата лейди Франсис, а един невъзмутим вид и дебели розови бузи. Тя твърдеше, съдеше — беше категорична. Ядеше бавно, методично, докато той приключваше с храненето за няколко минути. Тя говореше за чувствата си. „Само не ставайте сантиментална!“ — крещеше той с вдигнати към небето ръце. Тя се хващаше за думата. „Ако не обръщахте внимание на думите ми — казваше той, — бихме се разбирали много добре.“ Той имаше нужда от спокойствие, от самота; ужасно беше да са непрестанно двамата. Той постоянно я гонеше от стаята с думите: „Нямам нужда от Вас“ или: „Надявам се, че няма непрекъснато да бъдем заедно. Това ми пречи, уверявам Ви.“ А един друг път й каза: „Единствената добра страна на брака е, че освобождава човека от приятелите му.“
Той вече не се съмняваше в близкия край на съпружеската вярност. Един ден беше попитал лейди Мелбърн: „Може ли жененият мъж да има любовници?“ Сега й пишеше: „Възхищавам се от Вашия стил на предпазливост, откакто съм под женска власт, но аз те обичам, лельо, и прощавам всичките ти съмнения относно скорошното ми приключение.“ Старата дама, която считаше, че Байрон бе причинил достатъчно скандали в това семейство, желаеше той да се държи кротко. „Ще Ви дам добри съвети — казваше тя. — Аз съм Вашата бяла врана; избягвайте черната…“ „Предполагам, че черната врана е X — отговаряше Байрон, — но аз продължавам да я обичам, въпреки че има какво да ме спира да обичам някого по същество известно време занапред.“ По същество — лейди Мелбърн много се бе развеселила от този израз: — „Много се смях на Вашето по същество. Дали някой е употребил някога този израз в такъв смисъл?“
Най-напред той бе решил да напуснат Халнъби на 20 януари, за да прекарат 22-ри, рождения му ден, в Сиъм у Милбанкови. В последния момент обаче откри, че 20-и се пада в петък, и заяви, че този ден няма да пътува и че ще тръгнат на 21-ви. Лейди Байрон леко се усмихна. Той се смути и обясни, че петък е мохамеданската неделя, а той имал обичай да я спазва. Не беше в лошо настроение и по време на пътуването й каза, че бракът им няма да върви зле. „Вярвам, че сега вече добре знаете кои въпроси не трябва да повдигате“ — добави той, гледайки я право в очите.
Байрон започваше да открива в нея качества. През тези жестоки седмици в Халнъби тя му беше помагала в работата. Беше преписала „Еврейски напеви“, които той пишеше за композитора Натан. Бяха разговаряли за книгите, които четяха. Тя беше интелигентна. Само да не беше негова жена… Но как да не я счита отговорна за огромната досада от брака? Какво по-ужасно има за човек, който е бил свободен, от тази обвързаност с родителите на жена му, след като никога не е бил обвързан със собствените си родители?… Байрон не без неприязън се срещна отново в Сиъм с „my papa“, сър Ралф. Старият розовичък баронет беше сърдечен, но притежаваше досадни навици и наистина непоправим вкус към дребни шеги, които непрекъснато повтаряше. Имаше една за някакъв овнешки бут, на която сър Ралф толкова държеше, че нареждаше да приготвят печен овнешки бут няколко пъти седмично, за да може да я разказва. Когато оставаше сам с Байрон след ядене, той му декламираше речите си пред данъкоплатците на Дъръм. „Слушам монолозите на тъста си, които той нарича разговор; веднъж ми свири и на цигулка, та малко си починах.“ Понякога изморен, Байрон ставаше внезапно от масата и изоставяше тъста си „да продължи речта пред бутилките, които поне не може да приспи“. Отиваше да размишлява в стаята си, но настъпваше часът за чая и той трябваше отново да се срещне с фамилията. „Сега пък трябва да сляза за чая — пишеше той на Муър, — проклет да е този чай. Предпочитам брендито на Киниър.“ Огъста, нетактична (и може би ревнива), се присмиваше доста в писмата си на този опитомен Байрон. Вечер в салона, който бе служил за храм на венчавката му, той ужасно скучаеше, защото тази част от нощта — най-приятната в Лондон — беше най-досадната в Сиъм.