Нямаше причина да лъжа.
— Да. Мисля, че всичко започна това лято.
Съливан и Норманди се спогледаха.
— Значи тя привлича всички тези създания тук — каза Норманди.
— Какво означава това? Как ще изглежда тази вечер? Ще се задоволят ли с това, че вече имат Диърдри? Или тя е част от нещо по-голямо? — попита Съливан.
— Нещо по-голямо — отвърнах без колебание. Не казах нищо за Ноала; не мисля, че Норманди знаеше за нея.
Съливан каза:
— Мисля, че трябва да предупредим останалите колеги. Има начини да я върнем обратно, но трябва да сме подготвени.
— Ще има съпротива. Минали са години, откакто не сме правили нищо такова. — Норманди се опря на масата, за да се изправи. — Патрик, ела с мен.
Съливан се позабави малко и остави директора да излезе от стаята. Когато останахме сами и никой не можеше да ни чуе, се обърна към мен.
— Дръж Ноала далече оттук и се опитвай да не направиш нищо глупаво. Просто стойте някъде вътре. В „Бриджид Хол“ например. Ако не се видим по-рано, ще се срещнем при фонтана, когато запалят огньовете.
Стоях все още на масата, а по ръцете ми пълзяха тръпки от горе до долу.
— Ами Ди? — попитах аз.
— Ще се справим с това. Ти се погрижи за Ноала.
Нямаше нужда да споменава последното. Вече го бях направил.
Ноала
Джеймс бутна червената врата на „Бриджид Хол“ и отстъпи встрани, за да вляза вътре първа.
— Не — казах аз. — Първо дамите.
Той ми хвърли смразяващ поглед, което беше освежаваща промяна в сравнение с предишното му напрегнато изражение.
— Очарователно.
Но въпреки това влезе пред мен. Сгъваемите столове бяха разположени по същия начин като последния път, когато бяхме тук, и Джеймс мина по пътеката между тях с разперени ръце.
— Добре дошли, дами и господа — каза той; лицето му беше красиво осветено от леката светлина, влизаща през заскрежените прозорци зад гърба му. — Аз съм Иън Евърет Джохан Кембъл, трети и последни.
— Прожекторът те следи, докато вървиш по пътеката — прекъснах го аз, пристъпвайки след него.
— Надявам се, че ще задържа вниманието ви — продължи Джеймс. Престори се, че прави пауза и целува ръката на въображаемата дама, седяща на някое от външните места. — Трябва да ви кажа, че това, което ще видите тази вечер, е напълно истинско.
— Тичаш нагоре по стълбите — казах аз. — Музиката започва веднага щом стигнеш до първото стъпало.
Джеймс се затича по стъпалата, от слабата светлина на сцената косата му изглеждаше по-червена, отколкото беше в действителност. Когато стигна до средата, проговори отново:
— Може да не е изумително, нито пък шокиращо, може да не е скандално, но ще ви кажа без всякакво съмнение: то е истина. И за това… — направи пауза.
— Музиката спира — казах аз.
Джеймс затвори очи.
— … най-искрено съжалявам.
Присъединих се към него на сцената.
— Когато играете сцената, в която те извикват и казват какъв си в действителност, някой ще трябва да подаде музика, подходяща за репликата. Не забравяй този момент.
Последва мълчание — само секунда по-дълго, отколкото очаквах — и после Джеймс каза:
— Ти ще пуснеш музиката. — Паузата ми подсказа, че не беше сигурен в думите си. Не знаеше дали това ще бъде възможно след тази вечер. Нито пък аз.
Просто не бях сигурна, че съм създадена за щастлив край.
— Добре — казах след толкова дълбоко мълчание, че в него можеше да изпуснеш цял камион. — Да, разбира се. — Отново бях уморена. Бях доста сериозно отпаднала, сякаш ако този път заспях, повече нямаше да се събудя. Джеймс гледаше през прозореца към умореното следобедно слънце с присвити и далечни очи. Знаех, че усеща напрежението на настъпващия Хелоуин толкова силно, колкото и аз.