— Ще изсвириш ли моята песен? — попитах го аз.
— Ще ме накажеш ли, ако сбъркам?
Седна на пианото, без да дочака отговора ми. Стойката му не беше съвсем идеална като на истински пианист, но раменете му бяха отпуснати напред, а китките му имаха правилна позиция над клавишите.
— Просто се притеснявам, че не мога да го направя без теб.
— Лъжец — отвърнах аз. Но отидох до него и се наместих в скута му, както първия път. Ръцете му ме обгърнаха, докато присядах на ръба на пейката, тялото ми прие неговите очертания. Както преди, поставих дланите си върху неговите и ръцете ми прилепнаха плътно по тяхната линия. Гръбнакът ми се изви в същата форма като неговия. Този път обаче той притисна лице в косата ми и си пое дълбоко дъх; жест, който толкова неудържимо изразяваше желание, че не беше нужно да чета мислите му.
После измъкна ръцете си и ги постави върху моите пръсти, за разлика от предишния път. Клавишите на пианото бяха затоплени от допира му, сякаш бяха живи.
— Джеймс — казах аз.
Той взе ръката ми в своята, все още изписана с мастилени думи, и притисна един от пръстите ми върху клавиша.
Толкова силно исках да чуя звук, че цялото ми тяло крещеше от болка.
Клавишът прошепна, когато го докоснах, а после изсъска и се върна в обичайното си състояние. Нямаше звук.
— Скоро — каза Джеймс. — Скоро ще можеш да свириш като мен. И по-добре.
Дълго гледах пръстите ни — отпуснати един до друг върху клавишите, седях неподвижно облегната на гърдите му, а после затворих очи.
— Те ще направят нещо на Ди тази вечер — промълвих най-накрая. — Затова Елинор ти е казала как да запазиш спомените ми. Иска да бъдеш при моята клада, вместо да се опиташ да намериш Ди.
Джеймс не отговори. Зачудих се дали наистина съм го казала на глас.
— Джеймс, чу ли ме?
Гласът му беше спокоен.
— Защо ми го казваш?
Бях мислила какво ще ми отговори, но този вариант не ми беше хрумнал.
— Какво?
Той изговори всяка дума много отчетливо, сякаш му причиняваше болка:
— Защо ми го казваш?
— Защото я обичаш — отговорих тъжно.
Джеймс отпусна чело на рамото ми.
— Ноала. — Но не каза нищо повече.
Останахме така толкова дълго, че снопът лъчи, спускащ се през прозореца, стигна до пианото и извървя пътя от най-високите ноти до мястото, където ръцете ни все още лежаха върху клавишите.
— Какво означава името ти? — попита най-накрая Джеймс. Челото му все още беше положено на рамото ми.
Потрепнах при звука на гласа му.
— Мрачната песен на желанието.
Джеймс извърна лицето си и ме целуна по шията. Целувката му ме уплаши, защото беше много тъжна. Не знам защо си помислих така, но можех да го почувствам. Той се изпъна и ме придърпа да се облегна на гърдите му. Склопих натежалите си очи и го оставих да ме залюлее, а дишането ми се нагоди към ритъма на сърцето му.
— Не заспивай, Изи — каза Джеймс и аз отворих очи. — Не мисля, че трябва да заспиваш.
— Не спях — възмутих се престорено, но очите ми направо залепваха и не можех да си спомня колко време са били затворени.
Ръцете на Джеймс ме притиснаха силно точно под гърдите.
— Сърцето ти все едно ще изхвръкне. Като на уплашен заек.
Животните с бързо биещи сърца живеят по-кратко. Зайците, мишките, птиците… Сърцата им сякаш тичат с все сила към края. Може би всички имаме определен брой удари на сърцето и ако то бие два пъти по-бързо, ще ги изразходваме за много по-кратко време в сравнение с обикновените хора.
— Да вървим — казах аз.
— Готова ли си?
— Да вървим — повторих. Исках да приключа с това.
Джеймс
— Уха! Нощта на живите мъртви — казах, докато вървяхме из обрасналия с трева двор на „Бриджид Хол“. — Или по-скоро, нощта на оживелите откачалки. Нямах представа, че тези загубеняци могат да танцуват.
Кампусът беше преобразен. От двора зад „Бриджид“ изглеждаше сякаш се вихреше гигантски купон. Имаше стотици облечени в черно тела, които се въртяха на фона на пробиващи слуха баси, които едва можех да издържа от мястото, където стояхме. Щом приближихме, осъзнах, че убийствените баси бяха от някаква модна попгрупа. Човек би помислил, че в музикално училище все ще сглобят някаква групичка — дори да е най-долнопробна — за жива музика, но между усилвателите подскачаше диджей. А това, което отдалече изглеждаше като секси, координиран танц, всъщност беше тротоар, препълнен с гърчещи се тийнейджъри със съмнителни неориентирани движения. Някои носеха маски, а други се бяха постарали да си направят истински костюми. В крайна сметка това беше просто сбирщина от музикални откачалки, които мърдаха непохватно телата си на лоша музика. Нещо, което отговаряше на очакванията ми за Хелоуин в „Торнкинг-Аш“.