Дори на пет метра от кладата, жегата изгаряше кожата на лицето ми. Джеймс се опита да приклекне, за да ме положи на земята, но по-скоро се строполи. И внезапно ме прегърна, силно. Болезнено силно.
— Ноала — каза той. — Имам ужасяващо предчувствие за това.
Тялото ми щеше да се взриви от усилието, което правех сърцето ми да продължава да бие.
— Няма друг начин — прошепнах аз. — Помогни ми да се изправя.
— Не можеш да се изправиш.
Беше изключително важно да вляза в кладата сама. Не знаех дали това наистина е задължително условие или просто някакъв пожелателен принцип, но чувствах, че трябва да го направя по този начин.
— Пренеси ме по-близо и после ми помогни да се надигна.
Той ме пренесе още няколко стъпки по-близо и после спря.
— Сега ми кажи името — настоях аз. — За да знам, че си го запомнил както трябва и няма да прецакаш нещата.
Джеймс го прошепна в ухото ми. Беше съвършено правилно. После ме отпусна на земята и аз се изправих на крака.
Нямаше време за нищо друго. Нямаше време да пъхна ръката си напред в белите пламъци, за да привикна с мисълта за предстоящото. Нямаше време да се притеснявам дали ще остане тук с мен, или ще тръгне да търси Ди. Нямаше време да се запитам дали произнасянето на името ми наистина щеше да свърши работа. Нямаше време да помисля, че ако не се получеше, щях да умра. Защото момичето, което щеше да излезе с новото тяло от пламъците, нямаше да съм аз. Вече не.
Трябваше да кажа на Джеймс, че го обичам, преди да вляза в огъня. Но и за това нямаше време.
Направих крачка напред.
Джеймс
Вече знам какво е адът. Адът е да чакам тя да изкрещи. Адът е да наблюдавам как ръцете й се свиват в юмруци, как косата й се опърля, как устните й се отварят, сякаш за да проплаче, но жегата открадва сълзите й, преди да имат шанса да се стекат по лицето й.
Тя падна на колене.
Не можех да мръдна. Просто стоях там, ръцете ми бяха стиснати в юмруци отстрани на тялото, огънят жулеше бузите ми. Не можех да спра да треперя.
Адът е да осъзная, че ще отнеме много време Ноала да изгори напълно.
Ноала
Човек.
Човек.
Човек.
Моля те, моля те, нека да бъда човек.
Джеймс
Мина прекалено дълго време, преди да успея да проговоря, и за един ужасен миг си помислих, че съм забравил как да произнеса името й, въпреки че току-що й го бях казал. Преди колко време беше? Секунди? Минути? Часове?
— Amhran-Liath-na-Meine — казах аз. Тихо. В случай, че някой слушаше.
Ноала изпищя.
Мамка му.
Писъкът заглъхна, слаб и немощен, но аз продължавах да го чувам. А по-страшното беше, че продължавах да виждам лицето й в мига, в който изпищя. Мозъкът ми се връщаше към този образ отново и отново, наслагваше го върху очертанията на тъмната й фигура, гърчеща се и трепереща сред пламъците.
Свих ръце на гърдите си, кокалчетата на пръстите ми бяха побелели от силния натиск, и казах:
— Amhran-Liath-na-Meine.
Тя изпищя отново.
По цялото тяло ме побиха тръпки. Може би Елинор ме беше излъгала. Може би беше изопачила истината. Не знаех какво точно причиняват думите ми на Ноала, но се страхувах ужасно да произнеса името й за трети път.
— Гайдарю!
Стреснах се при звука на гласа. Първо не разбрах откъде идва, но после осъзнах, че зад мен има някого. Не можех да кажа колко далече беше. Някъде там, в гладния за смърт мрак.
— Гайдарю! Джеймс Морган!
Присвих очи към тъмнината, донякъде облекчен, че за секунда мога да извърна поглед от горящата Ноала.
— Гайдарю, ако обичаш Повелителката на детелините, ще дойдеш тук.
Стомахът ми се преобърна, а когато се вгледах по-внимателно, видях дийна шии да седи присвит на земята в мрака на около десетина метра от кладата. Кожата му беше зеленикава и на светлината от извиващите се пламъци приличаше на труп.
— Какво искаш?
— Нима леанан шии не ти е казала? Че тази вечер трябва да се погрижиш за Повелителката? — Той се изправи с изящно, бавно движение, което изглеждаше напълно нечовешко. — Те ще я убият и ще направят нов Господар на мъртвите от сърцето й, гайдарю. Той ще властва над нас и над мъртвите със силата на Повелителката. За нас това ще бъде позор. За теб и за всяко друго човешко същество ще бъде ад.