— И то доста евтино, на цената на два човешки живота — каза мрачно Съливан.
Гласът на Елинор сякаш се вледени.
— Спести си проповедите. Обърна ли внимание на двете тела, които прекрачи, за да дойдеш при мен? Мисля, че не. Защото бяха само феи, нали така?
Погледнах към Ди. Все още лежеше по гръб, по дясната й буза се виждаше голямо ожулване, а очите й бяха вперени в мен. Напълно неразгадаеми. Знаех на какво е способна. Можеше да ни издуха всичките, ако иска.
— Ако мисля по този начин, Елинор, то е защото съм се учил от най-добрите — отвърна Съливан. — За застрашена раса се избивате с огромна лекота помежду си.
— Те не са лесна раса за управляване — сопна се Кралицата. — Иска ми се да видя ти как ще се справиш с тях.
— Доколкото си спомням, имах някои идеи по въпроса, които вършеха добра работа.
Елинор се отдръпна малко от ножа ми, за да погледне по-добре бившия си любим.
— Можеха да свършат добра работа. Ако имах още две ръце, за да ги приложа.
— Бях повече от готов да ти помогна. Знаех какво рискувам.
Елинор извърна глава, беше бясна.
— Не желаех да платя тази цена.
— А тази можеш? — попита Съливан, кимайки към мен и Ди.
Кралицата погледна отново към него.
И тогава се чу някакво странно пук.
Не осъзнах какво беше това пук, докато не видях Дилия, проклетата, зла и винаги изникваща отнякъде леля на Ди, зад Съливан. Прекрачваше двете тела до вратата. В ръката си държеше много малък, приличащ на детска играчка пистолет.
Съливан постави внимателно ръка на стомаха си и бавно, като на забавен каданс във филм, се строполи на пода до един от сгъваемите столове. Затворих очи, но вече бях виждал какво ще стане. Подпря се на ръце и колене, после се хвана за гърдите и повърна, заобиколен от цветя и кръв.
— Не мога да повярвам, че съм единствената тук, която върши нещо смислено — каза Дилия. — Стоя в скапания хотел вече две седмици и всяка вечер си цапам ръцете с кръвта на мъртви феи. Извади й сърцето, преди да съм се вбесила съвсем.
Гласът на Елинор беше смразяващ:
— Давам най-добрия си кон на всяка фея, която ми донесе лявото око на тази жена.
Веднъж да сме на едно мнение с нея.
— Чакайте! — провикна се Дилия, когато всяка ръка в залата се протегна за нож. — Може да ми извадите проклетото ляво око, ако искате, но сега е време да изтръгнете нейното сърце. Почти единайсет е. Какво ще направите, ако той дойде, а сърцето й не е в онзи там? — Тя посочи към консорта на сцената.
Коленичих, хванах ръката на Ди и й помогнах да се изправи на крака. Елинор и Дилия ме погледнаха. Между мен и вратата стоеше само Дилия с пистолета си. Между мен и всичко стоеше Елинор и нейното проклето вуду.
— Защо не се погрижиш за себе си, а? — изсъсках към Ди. Това лято се бяхме сблъскахме с много повече феи, аз бях почти мъртъв и тя се беше оправила с всички тях. Сега Ноала изгаряше съвсем самичка, Съливан кървеше на пода, а Ди не правеше нищо, за да спре това.
Но Ди се обърна към Дилия вместо към мен.
— Какво съм ти направила? — Гласът й беше пресипнал, сякаш бе плакала или пяла прекалено много.
Дилия поклати глава, лицето й се беше сгърчило от изумление, все едно не можеше да повярва, че Ди задава такъв въпрос.
— Просто искам гласа ти, след като свършат с теб.
Сиобан се обади:
— Кралице моя, няма време. Извади сърцето й, постави го в Кар и го направи крал.
В главата си чух песента на Рогатия, който приближаваше. Но вместо станете, надигнете се, последвайте ме думите сега бяха станете, насладете се, пирувайте.
Елинор погледна към Сиобан и кимна леко.
След това всичко се случи за по-малко от едно мигване. Сиобан се нахвърли към Ди с протегната напред ръка, за да я хване за рамото, стиснала здраво ножа си в другата. Ди се намръщи при вида на острието, насочено към сърцето й. А аз изстрелях ръката си напред и забих юмрук с всичка сила в лицето на Сиобан.
Тя изписка — странно висок и пронизителен писък — и се просна по гръб назад, а ножът й се изтърколи по пода. От лицето й изникнаха цветя. Или пък просто то се беше разбило на пода сред цветята.
Елинор отстъпи назад тъкмо когато Сиобан — превърнала се в цветен килим — се разпиля в краката й. Изглеждаше вбесена.