Погледнах към ръката си. Ръкавът на блузата ми се беше навил нагоре и отдолу се показваше желязната гривна; едно жълто цветче беше залепнало за нея. Значи се оказа, че проклетото нещо все пак върши работа.
Повдигнах китката си към Елинор.
— Дали това ще причини същото и на теб?
Сега вече тя наистина беше бясна.
— Джеймс — повика ме Съливан от пътеката. Гласът му звучеше някак погрешно. Опитах се да не обръщам внимание на това. — На сцената, вляво…
Разбира се. Изходът от задната страна на сцената. Грабнах ръката на Ди и я повлякох след себе си по стъпалата, като тичах с лице настрани, за да не изпускам Елинор от поглед. Песента на Кернунос вече направо ехтеше в главата ми. Крайно време беше да се разкараме оттук.
— Не бих направила това — каза рязко Дилия. — В тази играчка тук има още доста куршуми. Няма да ми е приятно да застрелям някого в момента.
Елинор протегна нежно ръка напред и каза с ледения си глас:
— Още някого, имаш предвид. — Погледна встрани, към пътеката, и смени темата: — Патрик, покрий глава с палтото си.
Имах само около секунда да размисля какво точно казва, когато задната врата се отвори с трясък.
За миг не последва нищо — само гробовна тишина и чист, съвършен студ, който веднага превърна дъха ни в малки облачета пара.
А после мъртвите нахлуха. Пълзяха по стените, кръжаха край лампите като смътни петна, хвърляха налудничави сенки по пода и столовете. От тях се разнасяше воня на сяра и влажна пръст. С тях дойде и шумът: остри писъци, клокочещи викове, гърлени песни. Те отскачаха от феите, сякаш не бяха нищо повече от камъни, но когато видяха Дилия, звуците, които издаваха, станаха някак по-остри и напрегнати.
Дилия се завъртя и стреля веднъж точно преди мъртвите да се спуснат върху нея. Тя изчезна под тежестта на безплътния мрак и ако издаваше някакъв звук, то аз не можех да го чуя от пищящите мъртъвци, които я бяха покрили напълно.
След това забелязаха и нас.
— Ди — казах аз. — Направи нещо. Знам, че можеш.
Тя ме погледна с широко отворени очи. Разпознах изражението. Сякаш системата й излъчваше малък предупредителен сигнал — претоварване, претоварване, претоварване. Когато я видях така, изведнъж разбрах, че до това състояние — този момент на пълно предаване — не се е стигнало изневиделица, че е вървяла към него от дълго време, и се запитах как не го бях забелязал досега. Когато беше прекалено късно.
Мъртвите се впуснаха над столовете, плъзнаха по прозорците, забиха нокти в ръба на сцената. Дилия беше гърчеща се агонизираща фигура на пода. Хванах Ди за раменете и я погледнах право в очите.
— Ди. Направи го заради мен. Дължиш ми го. Знаеш, че ми го дължиш.
Очите й бяха вперени право в мен и почти виждах как съзнанието й обработва думите ми. Чаках да направи нещо — да отблъсне мъртвите към задната част на залата, да накара небесата да се отворят… Нещо. Каквото и да е.
Но тя само ме хвана за ръце и направи крачка назад.
Точно когато мъртвите се изкачиха по сцената, аз погледнах надолу и осъзнах, че с тази крачка бяхме влезли в тъмния кръг при консорта на Елинор. Мъртвите се гърчеха около кръга, протягаха се към нас, извивайки се в странни форми, каквито не бях виждал никога преди. Ди ме дръпна силно назад, за да отстъпя още малко по-далече от прашния ръб.
Консортът на Елинор все още лежеше под нас с кървящата дупка на гърдите си. Очите му бяха отворени и празни, като стъклени. Мислех, че е мъртъв, но после той мигна. Много бавно.
На света нямаше нищо друго, освен този прашен кръг. Население: трима. Трима души, чийто живот беше разбит по три напълно различни начина.
Нашият свят бе мълчалив.
Мъртвите продължаваха да се извиват около нас, без да приближават повече, но и без да се отдалечават. Бяха мрачни като буреносни облаци.
И тогава Кернунос излезе напред сред нетленните фигури на своите поданици.
Джеймс
— Елинор от небесата, ти не ми каза истината.
Кернунос тръгна покрай нашия кръг. Също като мъртъвците, той не идваше по-близо, но не се и отдалечаваше прекалено. В тази обстановка беше дори още по-страшен — застанал на сцената, където аз четях репликите си, минаващ пред пианото, на което бяхме свирили с Ноала. Той не принадлежеше на това място. Кернунос обърна украсената си с рога глава към кръга и с потрес видях очите му за пръв път. Вдлъбнати черни ириси, обрамчени с опушена червена линия, събрали в себе си цялото бъдеще, минало и настояще на света. Да гледаш в тях беше като да се давиш. Сякаш потъвах. Сякаш се виждах в огледало. Затворих за миг очите си.