— Подиграваш ми се — каза Уесли. За секунда очите му се отместиха от мен към публиката. Не трябваше да го прави; погледна ме отново. — Как става всичко това? Кое е това нещо, което е точно пред мен? Кой…
Ноала правеше яростно знак на Пол да спре да свири. Пол спря на точното място така съвършено и чисто, че аз почти пропуснах реда си.
— Всички — отвърнах, прибързвайки леко.
Уесли махна гневно с ръка.
— А аз си мислех, че ще ми кажеш истината. Сякаш е имало и ден от живота ти, в който да си изпитвал нужда да бъдеш честен с другите.
— Това е истината, Блейкли! Най-магическото, зловещо, смъртоносно, приказно създание на този свят е… — спрях. Леко движение в края на залата, точно край вратата, привлече вниманието ми. Просто поредният човек, който се облегна на стената, за да гледа пиесата.
Само дето този човек имаше огромни черни крила на гърба си, които се скриваха зад вратата. И сякаш никой друг не го виждаше, което беше добре, защото устните му оформиха безмълвно една дума — „човекът“, с която довърши репликата ми, а после ми хвърли поглед, който казваше в момента се правиш на глупак, знаеш го, нали?
Публиката гледаше и чакаше, а аз просто стоях там, втренчен в Съливан, и почти се усмихвах.
Ръцете ми целите изтръпнаха от студа.
— Ще се видим отново — каза Съливан и явно никой друг, освен мен не го чу. — Съжалявам за това. Бъди готов.
Уесли ми подсказа:
— … е какво?
— Човекът — отвърнах аз. — Най-опасното и прекрасно създание на света е човекът.