— Сигурен съм, аз се събудих от него. — Втренчи се в мен, очите му бяха ококорени зад очилата. — Да не си болен?
— Болна ми е главата, приятелю. — Станах от леглото с чувството, че разкъсвам прозрачната паяжина на сънищата си. След като вече бях буден, ми се стори, че леглото ми мирише притеснително на уханието на Ноала от онзи първи път, когато се срещнахме — всички есенни аромати накуп, дъжд и желание. А може би миризмата идваше от мен, от моята кожа. Тази мисъл ми беше някак особено неприятна. Насочих вниманието си отново към Пол. — Но не съм болен в прозаичния смисъл на думата, за съжаление. Смяташ ли, че мога да се появя в час в този външен вид? — посочих тениската и шортите, с които обикновено спя.
— Човече, дори аз не бих искал да те виждам в този вид. Идваш ли с мен на закуска? Трябва да побързаме.
Поразрових се из купчината на пода за чифт чист панталони, докато Пол се мотаеше пред вратата, нежелаещ да тръгне без мен. Нахлузих някакви дрехи и прокарах пръсти през косата си — излишен жест, защото нищо не можеше да приведе в ред хаоса върху главата ми.
— Да, идвам. Закуската е най-важното ядене за деня, скъпи ми Пол. Не бих я пропуснал за нищо на света. Дали някой ще забележи, че съм носил това вчера? — Пол не отговори, мъдро разбрал, че въпросът ми е риторичен. — Готов съм, да тръгваме… не, чакай.
Приклекнах и издърпах брезентовия си чувал изпод леглото. Затършувах из вещите си и стигнах чак до дъното на торбата; чувствах се като участник в телевизионно състезание:
Въпрос номер 1: Кое от нещата, намиращи се в чувала на Джеймс, ще му помогне да се справи със заплахата от свръхестествено създание, въоръжено с чифт много хубави цици?
а) един не много точен часовник.
б) роман — ужасяващ на външен вид трилър, изпратен от майка му, която не е подозирала, че той ще прекарва всяко свободно време в четене на нещо, което повечето учители биха изтръгнали от ръцете му и захвърлили на боклука.
в) шепа енергийни блокчета, прибрани тук, в случай че настъпи ядрено бедствие и вследствие на това настане отчайваща липса на прясна храна.
г) желязна гривна, която е свързана с най-големия му кошмар от изминалото лято, но изглежда вършеше работа при други хора.
Пръстите ми уловиха най-накрая желязната гривна — тънка, неравна, кръгли възли в двата края, които не бяха свързани. Извадих я. Пол безмълвно ме гледаше, докато я поставях на китката си.
Бяха минали седмици, откакто петната, които гривната оставяше на китката ми, най-накрая изчезнаха. Чувствах се по-добре с допиращото се до кожата ми желязо. Защитен, непобедим.
Винаги съм бил отличен лъжец, дори себе си можех да заблудя.
Притиснах двата й края, докато прилепнаха почти плътно до кожата ми.
— Сега вече съм готов.
Закуската беше както обикновено. Група музикални откачалки, събрани в столовата прекалено рано сутрин. Който беше проектирал това място, обаче е бил много умен: на източната страна прозорците бяха толкова високи, че стигаха от пода почти до тавана. Сутрешното слънце изпълваше залата и осветяваше издрасканите дървени маси и избелелите фрески по стените. По всяко друго време столовата изглеждаше съвсем обикновена, дори мизерна и мрачна. Но когато я виждахме рано сутрин, окъпана в тази светлина, тя беше като истинска катедрала.
Разговорите бяха тихи, почти заглушени от тракането на лъжиците в купите с различни видове зърнени закуски, с които се изхранваха повечето ученици; виждаха се и вилици, борещи се с рохките яйца. Намачках ядките си почти до каша и започнах да ям, макар все още да усещах в устата си вкуса на музиката от съня ми.
— Джеймс, мога ли да поговоря с теб за малко? Ако си приключил със закуската, разбира се.
Гласът беше на Съливан. Повечето учители, които живееха в кампуса, ядяха по-късно в отделна столова във факултета, далече от примитивните си питомци, но той често закусваше с нас. Тъй като часовете му бяха все първи, беше логично да е тук в тези все още ранни зори. Освен това с кого другиго щеше да споделя закуската си?
— Давам прием точно в момента, заповядайте при нас — казах аз.
Съливан огледа над купата си с ядки компанията на масата. Обичайните заподозрени: Мегън, Ерик, Уесли, Пол. Всички, освен човека, който исках да бъде тук. Нима вече нямаше дори да сяда на масата ми от време на време? Съливан каза:
— Твоите поданици ще те споделят ли за малко с мен?
— Да не би Джеймс да има проблем? — Мегън бръщолевеше нещо, докато ние си разменяхме дворцови любезности, но сега се заинтересува от разговора ни.