— Нося желязо — казах съвсем спокойно.
Тялото до мен не помръдна. Представих си, че бих могъл да почувствам ударите на сърцето, което биеше в него — толкова близко бяхме един до друг.
— Забелязах.
Освободих въздуха от дробовете си, издишвайки много бавно през зъби, истински облекчен, защото това беше гласът на Ноала. Да, Ноала означаваше неприятност, но непознато създание, облегнато на мен и изравняващо ритъма на сърцето си с моя, щеше да бъде още по-страшно.
— Доста е неудобно — казах аз, осъзнавайки болезнено ясно, че щом проговорех, гърбът ми се допираше още по-плътно до нейния. Усещането беше едновременно плашещо и възбуждащо. — Желязото, имам предвид. Явно е излишно да си причинявам неудобството да го нося. Сложих го само заради теб.
— Трябва ли да съм поласкана? — Гласът на Ноала звучеше подигравателно. — Има и по-страшни неща от мен, за които да се притесняваш.
— Успокоителна мисъл. А ти точно колко си страшна, приятелко моя?
Ноала издаде лек звук, сякаш се канеше да каже нещо, но после размисли. Между нас се възцари мълчание, тежко и грозно. Най-накрая тя проговори:
— Дойдох тук само за да те послушам как свириш.
— Можеше да почукаш. Имах си причина да заключа вратата.
— Не се предполагаше да усетиш, че съм тук. Ти какъв си — гадател или нещо такова? Екстрасенс?
— Или нещо такова.
Ноала се отмести от мен, обръщайки се към пианото. От това, че ме освободи от допира си, направо ми спря дъхът; гърбът ми бе прободен от някакъв неясен копнеж.
— Изсвири нещо.
— По дяволите, проклето създание! — Извърнах се към пианото, за да я погледна, и тръснах глава — исках да почувства моята агония. — Не е лесно да се разбере човек с теб.
Тя се наведе напред над клавишите, за да види как изглежда лицето ми, докато говоря. Косата й падна пред очите и трябваше да отмахне немирните кичури и да ги прибере зад ухото си.
— Чувството, което изпитваш, означава само, че искаш да бъдеш повече от това, което си. Че трябва да кажеш „да“ вместо „не“.
Бях сигурен, че тя смята думите си за много убедителни, по те имаха напълно обратен ефект върху мен.
— Ако успея да постигна нещо в живота си, то ще бъде със собствени сили, надувко. Без измами.
Ноала направи гримаса — беше доста плашеща, независимо от луничките си.
— Ти си голям неблагодарник. Дори не си пробвал да изсвириш песента, с която ти помогнах малко. Това не е измама. И сам би я създал някой ден. Само дето трябва да живееш около три хиляди години преди това, или някъде там.
— Не съм казал „да“ — напомних й аз.
— Не го направих, за да получа в замяна твоето съгласие — сопна се тя. — Исках да ти покажа какво можем да постигнем заедно. Проклетият ти трийсетдневен гратисен период. Не можа ли просто да се възползваш от него? Не, разбира се, че не! Трябва да поставиш всичко под съмнение! Да анализираш отново и отново. Понякога мразя всички ви, глупави човешки същества.
Главата ме заболя от гнева, който се изливаше от нея.
— Ноала, сериозно, моля те. Млъкни за секунда. Направо ме цепи главата от болка заради теб.
— Не ми казвай да млъкна — нацупи се тя, но въпреки това спря.
— Не го приемай погрешно — казах аз, — но някак си не мога да ти се доверя.
Пуснах гайдуницата си на земята — струваше ми се, че Ноала можеше да я използва като оръжие срещу мен — и поставих пръстите си върху студените клавиши на пианото. За разлика от гайдата, която ми беше до болка позната и можеше да роди под пръстите ми всичко, за което бих могъл да се сетя, нежните клавиши бяха невинни, лишени от какъвто и да било спомен за мен. Погледнах към Ноала и тя отвърна на погледа ми, без да каже и дума. Когато се вгледах отново в нея, осъзнах, че очите й бяха толкова погрешни — толкова поразително нечовешки, но всъщност тя беше права. Когато гледах в очите й, виждах себе си. Само че този мой аз, който надзърташе оттам, беше различен — и искаше повече. Този аз знаеше, че там отвън има толкова много великолепие, което чака да бъде открито, но аз никога няма да започна да го търся.