Ноала се надигна от пейката много внимателно, за да не се чуе отново онзи ужасен скърцащ звук, и се приплъзна между мен и пианото; ръцете ми я обграждаха като в клетка. После се облегна леко назад, принуждавайки ме да се отместя към края на пейката, за да има къде да седне, а след това улови дланите ми, които лежаха бездейно върху клавишите.
Постави пръстите си върху моите.
— Не мога да свиря на нито един инструмент.
Усещането беше странно интимно — тя, седнала почти в скута ми, между ръцете и краката ми, тялото й идеално наподобяващо очертанията на торса ми, дългите й пръсти, допрени до моите. Бих дал един от дробовете си, за да седя по този начин с Ди.
— Какво искаш да кажеш?
Ноала извърна съвсем леко глава към мен, но достатъчно, за да усетя дъха й, ухаещ на лято и обещания.
— Не мога да свиря на нищо. Мога само да помагам на другите. Няма значение дали ще измисля най-прекрасната песен на света — не мога да я изсвиря.
— Не можеш физически да я изсвириш?
Тя отново се обърна и скри лицето си.
— Просто не мога. Не мога да създавам музика сама.
Нещо заседна на гърлото ми, тежко и неудобно.
— Покажи ми.
Тя плъзна ръката си и натисна с пръст един клавиш. Гледах как той се движи — един път, два пъти, пет пъти, десет пъти — но нищо не се случваше. Само лекият, глух звук от самия натиск върху него. После хвана ръката ми и натисна същия клавиш. Един път, два пъти. Пианото зазвуча, мрачен звън, който спря веднага щом тя вдигна отново пръста ми.
Не каза нищо повече. Трябваше ли? Споменът за тази едничка нота все още звънтеше в главата ми.
Ноала прошепна.
— Дай ми само една песен. Няма да взема нищо от теб.
Трябваше да кажа „не“. Ако знаех колко много ще боли по-късно, щях да кажа „не“.
Може би.
Вместо това се чух как казвам:
— Обещай ми. Дай ми дума.
— Имаш думата ми. Няма да взема нищо от теб.
Кимнах. Хрумна ми, че Ноала няма как да ме види, но явно тя го почувства, защото постави отново пръстите си върху моите и облегна главата си назад, на гърдите ми; косата й ухаеше на детелини. Какво чакаше? Аз ли трябваше да започна? Не можех да свиря на проклетото пиано.
Ноала посочи един клавиш.
— Започни оттук.
С неловко чувство заради тялото й, стоящо между мен и пианото, и заради нейното каквото и да беше, стоящо между мен и мозъка ми, натиснах клавиша и разпознах първата нота от песента, която не напускаше съзнанието ми, откакто се бях събудил. Замотах се непохватно до следващата нота, натискайки по пътя няколко погрешни клавиша, докато стигна до правилния — пианото беше като непознат език и ми се струваше, че изобщо не ми се удава. Следващия го открих малко по-лесно. До другия успях да стигна само с една грешка. Третия уцелих от първия път. И после вече свирех мелодията с две ръце, колебливо избирайки басовата линия, която звучеше съвсем ясно в главата ми.
Беше непохватна, аматьорска, красива. И беше моя. Не звучеше като песен, която съм откраднал от Ноала. Разпознах откъслечните мелодии, с които се бях заигравал през годините, възходящата басова линия, която обожавах в музиката на „Аудиослейв“, и рефрена, който понякога изпълнявах на китарата си. Беше моя, но многократно по-наситена, по-концентрирана, по-оформена.
Спрях да свиря и се загледах в пианото. Не можех да кажа нищо, тъй като го исках ужасно силно. Исках това, което тя ми беше предложила, и ме присвиваше стомахът, защото трябваше да й откажа. Затворих очи.
— Кажи нещо — обади се най-накрая Ноала.
Отворих очите си.
— По дяволите. Казах на Съливан, че не мога да свиря на пиано.
Ноала
Наистина не разбирах какво чувствах в момента. Песента, която Джеймс изсвири, изпълваше съзнанието ми и беше толкова красива, че бях като пияна от нея. Почти бях забравила колко е хубаво вдъхновението ми да се сдобие с плът дори без да съм взела енергия от Джеймс в замяна. Внезапно се усетих изтощена и вече ми беше трудно да поддържам човешката си форма.