— Всичко е наред, скъпи, никой няма нищо против това, че ще ставаш крал. — Погледна ме отново. — Ти, разбира се, ще запазиш мълчание по този въпрос пред твоя ученик, нали, малка музо? Само защото всички феи знаят за нашите планове, не означава, че и хората трябва да са информирани.
— Мълчалива като цветята — отвърнах саркастично аз. — Какво общо могат да имат хората с това?
Елинор се разсмя по своя болезнено прекрасен начин и консортът потрепери от силата на нейното съвършенство.
— О, мила моя, забравям колко малко знаеш. Един човек — повелител на детелините — привлече всички нас към това място. Последвахме я, както винаги, против волята си. Но след Самхейн сами ще изберем пътя си. И ще станем повече феи, по-силни след празника. — Замълча за миг. — Освен теб, разбира се. Ти винаги ще бъдеш зависима от тях, бедно създание.
Гледах я гневно, изпълнена с омраза и към нея, и към мен самата.
Устните на Елинор се извиха нагоре при вида на изражението ми.
— Забравям колко обидчиви можете да бъдете вие, младите. Кажи ми, колко лета си видяла?
Втренчих се в нея, сигурна, че знае отлично отговора на този въпрос и в момента просто си играе с мен, опитвайки се да ме разплаче или ядоса. В главата ми се появи картина, едновременно напомняне и предчувствие: пламъци пълзят по кожата ми, изгарям от глад и желание. Бяха минали години, откакто тялото ми за последно беше се превръщало в пепел, но споменът за болката никога не ме напускаше, макар много други да бяха изчезнали завинаги.
— Шестнайсет.
Новата кралица пристъпи близо, много близо до мен и прокара пръст от гърлото към брадичката ми, повдигайки лицето ми нагоре.
— Твоето безсмъртие е много странно, нали? Изненадана съм, че не пълзиш в краката ми, молейки ме да те освободя от съдбата ти.
Не виждах краката й под дългата й, влачеща се по земята зелена рокля, но дори и да ги виждах, не можех да си се представя как пълзя в тях. Отстъпих назад, за да избегна докосването й, със свити в юмрук ръце.
— Знам съдбата си. Няма начин да я избегна. Не ме е страх.
Елинор се усмихна, леко и загадъчно.
— А аз си мислех, че моят народ не може да лъже. Сред нас ти наистина си в най-голяма степен човек. — Поклати глава. — Не забравяй какво ти казах, скъпа. Не се забърквай в делата ни тук и може би самата аз ще намеря време да наблюдавам твоето изгаряне тази година.
Усмихнах й се подигравателно.
— Присъствието ти ще бъде истинска чест за мен.
— Знам — отвърна Елинор и докато си поема дъх, тя и нейният принц консорт вече бяха изчезнали.
Създай текстово съобщение
200/200
До: Джеймс
Защо си говорим глупости, когато искам да ти кажа толкова много неща? Чувствам се загубена тук. Всички сме музиканти, но никой не е като мен. Свирят барокова музика, джаз или рок. Не би трябвало да има значение, но за мен има.
От: Ди
Изпращане на съобщението: да/не
Съобщението ви не е изпратено.
Запазване на съобщението: да/не
Съобщението ви ще се пази 30 дни.
Джеймс
Събудих се рязко, изпълзях в ъгъла на леглото и разкъсах паяжината на музиката от лицето си. Нишките й бяха полепнали плътно по лицето ми — изящни и гибелни, и аз ги махах ожесточено, докато осъзнах, че там няма нищо и че в момента съсипвам прекрасния си момчешки вид, дерейки се с нокти. Нищо. Просто музиката от съня ми. Музиката от Ноала. Облегнах глава на стената, всяка клетка в мозъка ми искаше да избухне.
Бях започнал да мразя сутрините.
В този момент звънна и телефонът, изпращайки армия от войнствени джуджета с чукове да довършат започнатата работа в главата ми. Мразех го — не просто телефона в стаята ми, а всички онези телефони по света, които звънят преди обед.
Направо паднах от кревата и се намъкнах в някакъв чифт дънки. Леглото на Пол беше празно.
Вдигнах телефона и го залепих до бузата си — беше по-скоро като шамар, защото все още бях в плен на музиката от съня си и се чувствах скапан и изтощен, сякаш никога не бях спал.
— Ало?
— Джеймс? — Гласът беше любезен и зловещо познат. Стомахът ми се преобърна от предчувствието за предстоящото унижение.
Наместих телефона между ухото и рамото си и подскачайки, започнах да си нахлузвам обувките.
— Все същият.