— Ще ти кажа нещо, Джеймс. И на всички останали, разбира се. Ако имате наум нещо по-лудо и по-забавно, което можете да направите с времето си, отколкото да се занимавате с това домашно — което обаче да има нещо общо с „Хамлет“ и/ или с метафората, — с радост ще го обсъдя с вас и ще го оценя. За мен е важно да научите нещо в този час. И ако наистина всички мразите тази тема, влезте в интернет и си купете готови есета.
— Сериозно ли говорите? — Пол се задъхваше от изумление.
Съливан го погледна.
— След този коментар е време да се разкарате оттук. Започнете да мислите за творческата си задача и продължавайте с четенето. Ще обсъждаме текста в час.
Останалите от класа си събраха нещата и се измъкнаха безнаказано, но — както и предполагах — Съливан ме помоли да остана за малко. Изчака, докато другите излязат от стаята, затвори вратата зад тях и се облегна на ръба на бюрото си. Изражението на лицето му беше искрено, излъчващо симпатия. Сутрешната светлина, която навлизаше през прозореца зад гърба му, осветяваше кестенявата му, изпъстрена със сиви кичури коса и й придаваше златистобял оттенък. Така приличаше на ангел от витраж на прозорец в църква — но не като онези, които гръмко надуват божествените си тръби, а по-скоро като някой много уморен и изтощен ангел, изпълняваш вяло служебните си задължения.
— Хайде, покажете лошата си страна.
— Бих могъл да те накажа за закъснението — започна Съливан и в момента, в който го каза, знаех, че няма да го направи. — Но си мисля този път само да те смъмря. Ако се случи отново обаче…
— … ще загазя сериозно — довърших вместо него.
Той кимна.
Сега беше подходящият момент да кажа „благодаря“, но думата прозвуча някак непознато в главата ми. Не можах да си спомня последния път, когато я бях произнасял. Странно, никога досега не бях мислил за себе си като за неблагодарен тип.
Очите на Съливан се спряха на ръцете ми; видях как пробягват нагоре-надолу, опитвайки се да схванат смисъла на изписаните думи по кожата ми. Бяха на английски, и все пак на език, който само аз говорех.
— Знам, че не си обикновено хлапе — каза Съливан. Намръщи се леко, сякаш не беше искал да прозвучи така. — Знам, че в теб има много повече, отколкото показваш. — Погледна към желязната гривна на китката ми.
Пробвах наум няколко изречения: „Да, в мен има неподозирана дълбочина“ или „Стаите в къщата, която е моята личност, са безброй“, а може би „Време беше някой да забележи“. Но никое от тях не ми се стори вярно и уместно, затова си замълчах.
Съливан сви рамене.
— И в нас, учителите, има повече, отколкото показваме. Ако имаш нужда да споделиш нещо, не се притеснявай да поговориш с някого от нас.
Погледнах го право в очите. Припомних си много живо онази картина, която се беше появила в главата ми — той на колене, повръщайки сред кръв и цветя.
— Да поговорим за какво?
Съливан се изсмя леко, но не усетих искреност в гласа му, както обикновено.
— За моите любими рецепти. За това какво изкарва акъла на съквартиранта ти. Или защо изглеждаш, все едно си излязъл от ада точно сега. За някое от тези неща.
Продължавах да се взирам в него, продължавах да виждам как умира тук, пред своя ученик, и очаквах да извърне погледа си встрани. Той не го направи.
— Отивай в следващия си час, Джеймс. Знаеш къде да ме намериш, ако имаш нужда от мен.
Погледът ми се премести към желязната халка на пръста му и после отново към лицето му.
— Какъв сте били, преди да станете учител по английски език, мистър Съливан?
Той просто кимна, бавно, захапвайки долната си устна, преди да ми каже.
— Добър въпрос, Джеймс. Добър въпрос.
Но не ми отговори, а аз не го попитах отново.
Създай текстово съобщение
198/200
До: Джеймс
Музиката, която слушаш, показва на хората какъв човек си самият ти. Съквартирантката ми Ингрид е тип Моцарт. Мъчно й е за вкъщи, но не може да говори с мен, защото аз съм тип народно ирландско момиче. Не говорим един и същ език.
От: Ди
Изпращане на съобщението: да/не
Съобщението ви не е изпратено.
Запазване на съобщението: да/не
Съобщението ви ще се пази 30 дни.
Джеймс
Хълмът, на който обикновено се упражнявах, беше разположен много стратегически: достатъчно далече от общежитията и класните стаи, за да не чува никой от училище какъв точно рил изпълнявам, и достатъчно близо, та ако завали или бесни язовци решат да ме атакуват, да се прибера скоростно, преди да подгизна или да бъда изяден.