Ерик ми хвърли поглед иззад книгата си и удоволствието на лицето му беше много по-простичко и по-невинно от това на Ноала.
— Да, пич. Ей сега!
Скочи и се затича към училището, а докато го чакахме, аз се впуснах в поредица от толкова жизнерадостни и безкрайни жиги, че Ноала не можеше да каже нищо и само ме гледаше намръщено.
И после видях Ерик да се катери бавно по нанагорнището с калъфа на китарата си в ръка, а зад него някакво момиче мъкнеше усилвател. Усмивката, която заплашваше да се разпростре по цялото ми лице, ме принуди да спра да свиря. Ноала грешеше. Ако тя наистина изглеждаше така, както исках аз, щеше да прилича на момичето, което изкачваше хълма с Ерик.
Със зачервени от слънцето и от катереното страни, Ди ми се ухили и каза, останала почти без дъх:
— Мислиш ли, че следващия път можеш да репетираш малко по-близо до училището?
Тази вечер, когато тръгнах из хълмовете по следите на песента на рогатата фигура, стигнах по-близо от всеки друг път. Толкова, че можех да видя всеки шип на рогата му на фона на яркочервения залез. Толкова, че различавах тъмната материя на плаща му, който се влачеше по тревата зад него. Толкова, че чувах мелодията на песента му по-добре от всякога, в цялата й агонизираща красота.
Можех да чуя всяка дума, която пееше, макар все още да не разбирах какво означават.
Само знаех, че желая тази песен.
Беше ми нужно доста време, за да се прибера до общежитието, след като той изчезна. Приседнах на хълма в обикновената, лишена от магия нощ, която остана след него; вятърът продължаваше да нашепва своята песен из високата трева около мен. Гледах звездите и пожелах повече от това, което бях, повече от това, което беше светът, и просто… пожелах.
Джеймс
След като Съливан не ме остави след часовете заради успиването ми, мислех, че съм се отървал от по-нататъшно наказание, но очевидно грешах. На следващия ден, преди часа, той ме хвана за рамото в коридора точно преди да вляза в класната стая.
— Днес си освободен от часа, Джеймс.
Миризмата на кафе се носеше от вътрешността на стаята.
— Ще изпусна филма за Хамлет.
— Последния път това не те притесняваше.
— О, господи, още ли дъвчем тази история?
Съливан ми хвърли поглед, с който можеха да се изпържат яйца, и свали ръката си от рамото ми.
— Само косвено. Освободен си, защото ще отидеш да се срещнеш с Грегъри Норманди.
Последният път, когато видях това име, беше върху визитката в пакета с документите за приемането ми в „Торнкинг-Аш“ — под него стоеше титлата „директор“. Почувствах се като котка, която заплашват да потопят в пълна вана с бълбукащи мехурчета.
— Не мога ли просто да напиша един милион пъти „Никога повече няма да пропускам час“?
Съливан поклати глава.
— Би било огромна загуба за твоите прекрасно тренирани пръсти, Джеймс. Отивай да намериш мистър Норманди. Очаква те. И се опитай да сдържаш язвителността си в поносими граници. Той е на твоя страна.
Наистина имах желание да погледам „Хамлет“ — смятах, че е чудесно средство за намаляване на сутрешния стрес. Вместо това, съвсем нечестно според мен, Съливан ме пращаше на среща с големия шеф, и то още преди обяд.
Открих Грегъри Норманди в „Маккомас Хол“, малка осмоъгълна сграда с прозорци от всички страни. Кецовете ми шляпаха шумно по дървения под на фоайето, оформено също като осмоъгълник. Осем мъже и жени с различна степен на намръщеност и оплешивяване ме гледаха от висящите на всяка стена портрети. Вероятно основателите на тази горда институция. Цялото място ухаеше на цветя и мента, макар никъде да не виждах доказателства за нито едното от тях.
Проверих няколко кафяви пластмасови табели върху поредица от врати, докато видях името на Норманди. Почуках.
— Отворено е.
Бутнах вратата и примигнах от ярката слънчева светлина, която ме заслепи отвътре; кабинетът на Норманди гледаше на изток и сутрешното слънце нахлуваше през прозорците зад бюрото му. Когато очите ми привикнаха със светлината, видях, че Грегъри Норманди е седнал зад бюрото, което беше отрупано с купчини листове и две вази с маргаритки. Бях леко изненадан от вида му — особено на фона на маргаритките. Беше с обръсната глава, а раменете и гръдните му мускули така изпъваха костюма му, та беше ясно, че ще ми срита задника дори без да си мръдне пръста. Макар да бе облечен официално и с вратовръзка, не изглеждаше съвсем директорски, освен ако не говорим за директор на „Боен клуб“.