Очите на Норманди се спряха точно над ухото ми; отне ми малко време да осъзная, че гледа белега ми.
— Ти трябва да си Джеймс Морган. Радвам се, че най-накрая се срещаме. Седни.
Седнах на стола срещу него и веднага потънах пет сантиметра в меката кадифена възглавничка. През прозореца зад гърба на Норманди виждах фонтана със сатира.
— Благодаря — казах внимателно аз.
— Как се справяш в „Торнкинг-Аш“?
— Изключително се наслаждавам на възможността да си поръчвам всяка вечер пица от заведенията — отвърнах аз.
Норманди направи гримаса, която не бях сигурен дали харесвам. Беше изражение тип „знаех си“ — или Съливан го беше предупредил, че аз съм от оперените многознайковци, или просто бях отговорил на неговите лични очаквания за това. Не че ме интересуваше много.
— Значи си открил, че нашият преподавател по гайда не ти е на нивото — продължи той.
Обмислих наум няколко отговора, но накрая избрах просто да свия рамене.
Норманди разви капачката на бутилка кока-кола и отпи глътка, преди да я постави на бюрото си.
— Което, естествено, те е накарало да се замислиш защо въобще те поканихме в „Торнкинг-Аш“.
Усетих как инстинктивно присвивам очи.
— В интерес на истината, наистина се чудех. Не че не съм поласкан.
— Как според теб се справя приятелката ти Диърдри при нас?
Познатите тръпки ме побиха по раменете и гласът ми прозвуча по-остро, отколкото възнамерявах.
— Заради нея ли съм тук?
Норманди местеше някои от листовете на бюрото си напред и назад със средните си пръсти; движението изглеждаше изненадващо грациозно.
— Какво представлява нашето училище според теб, Джеймс?
— Музикално училище — казах аз, знаейки още в същия момент, че това не е верният отговор.
Той продължаваше да мести листовете пред себе си, без да поглежда към мен.
— Ние се интересуваме от музиката така, както лекарите се интересуват от температурата. Когато разберат, че пациентът има температура, те са убедени, че е налице инфекция. Когато видим деца с изключителен музикален талант, ние сме доста сигурни, че…
Норманди ме погледна, очаквайки да довърша изречението му.
Издържах на погледа му. Беше ми трудно да си представя, че наистина говори за това, за което си мислех, че говори. Какво беше казал Съливан — че у учителите тук има повече отколкото показват?
— Какво очаквате да кажа? — попитах накрая аз.
Норманди ми отговори с въпрос.
— Откъде ти е този белег? Някои биха го сметнали за доста красив. Писаха за „инцидента“ ти по вестниците. Имам изрезка в папката с досието ти.
Преглътнах тежко, а когато проговорих, се изненадах да чуя, че звуча предпазливо.
— Какво искате?
— Искам да ми кажеш, ако видиш нещо необичайно. Настоявам особено да ми кажеш, ако Диърдри Монахан види нещо необичайно. Ние сме тук — забоде пръста си в бюрото, за да подчертае думата „тук“ — по определена причина. И искаме да сме сигурни, че деца като теб и Диърдри ще се справят успешно и в колежа. Без… външна намеса.
Потърках дланите си, за да се отърва от побилите ме тръпки.
— Защо ми казвате това?
— Мистър Съливан те е чул как свириш. Смята, че си достатъчно добър, за да привлечеш неподходящо внимание. А вече съм чувал Диърдри да свири, така че знам колко добра е тя.
Беше странно да слушам толкова пъти да казва Диърдри вместо Ди. Как може някой, който дори не знае, че всички я наричат Ди, да е наясно с проблемите й?
— Ще ви кажа, ако има нещо — обещах аз. Настана дълга пауза. — Това ли е всичко?
Норманди май ми кимна и аз се изправих. Той ме погледна.
— Знам, че не искаш да говорим за Тях. И не бива. Не е необходимо да ти казвам, че не бива да Ги споменаваш на никого. Но, моля те, да кажеш на Патрик — мистър Съливан, ако видиш Него.
Не споделих какво си мислех в момента. А то не беше, че не му вярвах, а че не вярвах той да може да бъде полезен. Възрастните, които разбраха за феите през лятото, не направиха нищо — освен да влошат нещата.
— Благодаря за загрижеността — казах вежливо.
Това беше първият и последният път, в който влязох в кабинета му.