— Феите явно… ъъъ се развиват много по-бързо от хората.
Приплъзнах се по леглото, наведох се напред и приближих лицето си на сантиметри от неговото, очи в очи.
— Би ли искал да чуеш една очарователна приказка за лека нощ, човеко?
— Безплатно?
Изсъсках към него със стиснати зъби.
Джеймс се прозя и направи жест с ръка, за да посочи, че му е все тая какво съм правила или ще правя със себе си.
— Едно време, преди шестнайсет години, една фея се появи във Вирджиния. Напълно развита и с ясно съзнание, но със скапан мозък. Не можеше да си спомни как е дошла там, освен че имаше нещо, свързано с огън. Пое по предначертания й път, срещна се с други феи и разбра много бързо, че — също както всички останали феи — е безсмъртна. Но за разлика от тях на всеки шестнайсет години на Хелоуин някак слагаше край на всичко, като се подпалваше сама, а после по също толкова магически начин се появяваше отново, без спомени, чисто нова, за още шестнайсет години. Просто се отърсваше от пепелта и продължаваше. И така до поредния скапан край.
Извърнах глава встрани. Нямах намерение да казвам толкова много.
Джеймс мълча известно време, а после каза:
— Наричаш ги феи.
Не знаех какво да очаквам, но това не беше една от предвидените реакции.
— Е и?
— Ами мислех, че Те — ти — мразите да ви наричат така. — Джеймс се изправи в леглото. — Мислех, че се предполага да се обръщаме към вас с красиви евфемизми като „добрия народ“ и „онзи, чието име не бива да бъде споменавано“. Мамка му. Май се обърках, много ми станахте.
Скочих от леглото и закрачих неспокойно от единия до другия край на малката стая, като търсех нещо тежко или остро, което да стоваря върху главата му.
— Е, значи не съм точно една от Тях, нали така? Както и да е. Не знам защо ти разказах това. Ти си такъв егоист, че едва ли те интересува нещо друго, освен собствената ти скъпоценна личност.
— Ноала. — Джеймс не повиши глас, но произнесе името ми толкова наситено с чувство и сила, че все едно го беше изкрещял. — Нека аз ти разкажа една прекрасна приказка за лека нощ. Едва преди два месеца излязох от болницата. Прекарах там цялото лято, докато лекарите се опитваха да залепят главата ми наново и да закърпят изпотрошеното ми тяло. — Очите ми пробягаха по белега над ухото му, едва прикрит от късата му коса, а мисълта ми се върна към безсмисления белег на ханша ми — може би за Джеймс той не беше напълно безсмислен, иначе нямаше да бъде там.
Той продължи.
— Те разбиха колата ми, моята страхотна кола, която поправях през целия си живот, докато стана съвършена. Съсипаха живота на най-добрата ми приятелка, за малко не ме убиха, а единствените доказателства за всичко това са белезите ми и ти, стояща до леглото ми.
Не казах нищо, просто продължих да се взирам в него в сумрака на стаята.
Джеймс стана, погледна ме право в очите и скръсти ръце на гърдите си. Беше така вълнуващо, трагично смел; златистите искри вътре в него бяха толкова ярки, че направо потръпнах от желание.
— Така че, да, кажи ми, Ноала. Защо да ми пука за нещо друго, освен за „собствената ми скъпоценна личност“?
Не знаех какво да му отговоря.
Той се обърна и грабна кафявия си суичър от края на леглото, показвайки ми презрението си с всеки свой жест.
Изненадващо и за самата себе си, изтърсих:
— Защото аз мога да Ги виждам, а ти не.
Джеймс спря да се движи. Просто така. Не трепна, не реагира по някакъв начин: просто спря. Дълга, много дълга пауза. Когато се обърна с лице към мен, наметнал качулката на суичъра върху главата си, вече беше дошъл отново на себе си.
— Очевидно един от многобройните ти таланти. Мисля, че видях достатъчно от вас за целия си живот оттук нататък. Не че искам да обидя теб — махна небрежно с ръка към мен — или останалите от твоя вид.
Свих презрително устни.
— Бих поспорила, че е точно обратното. Накъде си се разбързал така?
Гайдарят нахлузваше кецовете си, лицето му беше мрачно. И двамата знаехме, че ще тръгне по дирите на горския господар.
— Не разбирам защо продължаваш да ме преследваш. — Профуча край мен, сякаш бях празно пространство. Сякаш бях просто един от всички останали обикновени хора в живота му. Не се интересуваше от никого от тях, освен от глупавата Ди, а на нея не й пукаше за него. — Никога няма да ти кажа „да“.