Джеймс потрепери силно, сведе глава и я обхвана с ръце. Не помръдна, само стискаше толкова силно пръстите си, че кокалчетата му побеляха. Накрая песента на горския владетел заглъхна и слънцето се скри, изоставяйки ни в мрака. Бавно се надигна и приседна на земята, а начинът, по който ме погледна, ми подсказа, че нещо между нас се е променило, но за пръв път нямах представа какво.
— Имала ли си чувството, че нещо ужасно ще се случи? — попита ме той, но и двамата знаехме, че това не беше въпрос.
Надигнах се и аз.
— Аз съм ужасното нещо, което ще се случи.
Джеймс се изправи и вдигна качулката на главата си. После — кой каза, че няма малки чудеса? — ми протегна ръка, за да ми помогне да стана, сякаш бях обикновено човешко момиче. Гласът му беше дрезгав.
— Както ти каза. Нещо по-страшно от теб.
Създай текстово съобщение
191/200
До: Джеймс
Дийна шии бяха тук. Онези, с които живее Люк. Познах един от тях, Брендън. Не знам какво иска. Чакаха ме след училище. Попита ме дали искам да бъда отново с Люк?
От: Ди
Изпращане на съобщението: да/не
Съобщението ви не е изпратено.
Запазване на съобщението: да/не
Съобщението ви ще се пази 30 дни.
Джеймс
Вашингтон беше на хиляда километра от „Торнкинг-Аш“. Добре де, не бяха чак толкова много. Но така ми изглеждаха. Струваше ми се, че автобусът, с който пътуваме, за да стигнем до Мариън Тиътър, беше космически кораб. Той ни отвеждаше от нашата далечна, затрупана с окапали есенни листа планета към покрита с бетон луна, обитавана от извънземни в делови костюми, из която само тук-там се срещаха декоративни дръвчета.
Пол се настани на седалката до мен, към прозореца, за да не повърне, а аз разглобих химикалките, които намерих из джобовете си, и се опитах да балансирам частите им върху тетрадката, в която се предполагаше да записваме впечатленията си от пътуването. Диърдри беше някъде отзад в автобуса. По-голямата част от съзнанието ми беше при нея.
Отвън, зад прозореца, следобедното слънце се спускаше между високите сгради на града, а лъчите светлина се опитваха да се промушат през всяко свободно пространство. Когато слънцето целуваше върховете на сградите, заблестяваше в кървавочервено. По тротоарите имаше стотици хора — туристи, бизнесмени, бедняци, чиито очи се взираха в прозорците на автобуса с гладно изражение, негодувание или изтощение. Всички ми изглеждаха самотни. Самотни сред морето от хора.
До мен Пол се обади:
— Трябва да се напия. — Каза го по типичния си дразнещо сериозен начин, но това определено бе промяна в репертоара му. Обикновено, когато беше подразнен и притеснен, казваше нещо като: „Не разбирам какво иска от мен този човек“, докато продължаваше да зяпа в някоя отворена книга или лист, изписан с ноти. Или пък: „Уморен съм от това, че никой не забелязва нюансите в музиката на обоя, човече“. Малцина са тези, които забелязват нюансите в музиката и на гайдата, и може би от колегиалност щях да проведа разговор с него по темата, ако обоят не беше толкова ужасен инструмент.
Отклоних поглед от хората отвън и се загледах отново в поставените успоредно една на друга разглобени химикалки върху тетрадката в скута ми. Разместваха се, когато автобусът правеше завой.
— „Да се напия“ звучи толкова сухарско. „Да се натаралянкам“ или „наквася“ ми се струва по-романтично.
— Виж, ако не пийна скоро нещо, мисля, че никога няма да имам този шанс. — Пол се загледа в тетрадката ми. Извади химикалка от раницата си и ми я подаде; разглобих я както останалите и прибавих частите й към колекцията. — Кога друг път ще имаме такава възможност? Без родители? Без да ни надзирават толкова строго вечерта?
— Ами не знам… Може би в онова местенце, наречено „колеж“. Казват, че идвало след гимназията, предимно за привилегированите бели деца като нас.
— Мога да умра, преди да се добера до колежа. И какво, ще съм умрял, без да съм се напил дори веднъж? И ще мина през перлените порти на рая като трезвен девственик?