Искаше ми се да не бях идвал.
— Здрасти — каза Ди и ми се усмихна; едното й рамо беше вдигнато малко по-високо от другото, до гърдите си стискаше своята учебна тетрадка. За миг се изгубих в цветовете: червено, черно, бяло. Килимът, косата й, лицето й. — Искаш ли да ми бъдеш приятел?
— Не, намирам те за крайно непривлекателна — казах аз.
Тя се ухили и ме хвана за ръка, а после склони глава на рамото ми.
— Добре. Поне седни до мен. Това позволено ли е?
Съливан не беше наблизо, за да ми каже „не“. Запътих се бавно към предната част на групата ни, влизаща в мрачния салон. След като влезехме вътре, никой нямаше да знае кой къде е и с кого е; от мястото, където се намирах, се виждаше, че само малката сцена пред нас е осветена.
— Ако не е, ще стане. Ние сме млади и независими американци. Никой не ни казва какво да правим.
— Точно така. — Ди се засмя и ме ощипа леко по лакътя. Преглътнах тежко при допира й.
Седнахме колкото можеше по-далече от колежаните; около нас се носеше шумната глъч на учениците, говорещи помежду си с уж приглушени гласове. В това малко помещение беше дори още по-студено. Комбинацията бе убийствена — Ди, която седеше толкова близо до мен и ме караше да изгарям, и студът в залата; чувствах се абсолютно неориентиран, част от мен беше някъде другаде. Ди се пресегна и хвана ръката ми. Прошепна ми в ухото:
— Тук е ужасно студено. Поне ръцете ти са топли.
Сведох глава към нея и й прошепнах в отговор:
— Групата, която ще слушаме, се състои само от пингвини. Четох в програмата, че отказват да свирят, ако температурата в залата не е под десет градуса. Ако е по-висока, започват да се потят, плавниците им се плъзгат по струните на инструментите и не могат да свирят.
Тя се изсмя, но веднага закри устата си със свободната си ръка и ме погледна гузно.
— Джеймс — изсъска ми сърдито, — заради теб мисис Тийвс ще ми се кара. А тя може да бъде много зла.
Стиснах ръката й силно и започнах да затоплям пръстите й.
— Сигурно е в менопауза. Не го приемай лично.
— Няма да се изненадам. Защо се бавят толкова? — Ди се огледа наоколо, сякаш можеше да види нещо, което да й подскаже защо музикантите закъсняват да излязат на сцената и ни държат в мрака. — Ама сериозно, ще умрем от студ, преди да започнат. Може би си прав за пингвините. Вероятно им е нужно повече време, за да загреят. — Изсмя се. — О, схвана ли? Да загреят?
— Невероятно! Притежаваш истински талант за комик.
Тя ме шляпна леко по рамото с ръката, която не държах.
— Млъквай. Знам, че ти си шутът в нашата групичка, нямам намерение да заемам мястото ти.
Светлините на сцената станаха по-ярки, а всички останали светлинки в залата угаснаха напълно; учениците млъкнаха. Оркестърът излезе на сцената — бяха точно осем човека.
До мен Ди едва сдържаше кикота си. Наклоних се към нея; тя хапеше кокалчетата на пръстите си, за да потисне смеха. Прошепна ми, неспособна да се удържи повече:
— Пингвини.
Музикантите бяха облечени много изискано в смокинги и всички бяха чернокоси, с различна степен на зализаност на косата. Приликата с пингвините не можеше да се отрече. Кикотът на Ди спря, когато започнаха да свирят. Не знам дори каква беше първата пиеса, която изпълниха; не можех да откъсна поглед от тях, за да проверя в програмата. Ди се умълча — усещах как е застинала, напълно вцепенена, докато струните от сцената стенеха и напяваха някаква сладка и нежна мелодия. Въздъхнах, голяма част от мен притихна в мрака. Просто слушах.
В тези мигове съзнанието ми беше отворено само за две неща — за музиката и за факта, че ръката на Ди беше в моята.
Когато пиесата свърши, тя пусна пръстите ми и двамата заръкопляскахме, както правехме като деца — с една моя и една нейна ръка. Оркестърът изпълни още две пиеси, които не бяха толкова неземни като първата, но все пак ме накараха да потръпна, и тогава Ди издърпа ръката си от моята и ми прошепна:
— Отивам до тоалетната.
Измъкна се тихичко от мястото си и ме остави там; ръката ми усещаше липсата на нейната, студена и мокра от потта на дланта й.