Очите на Ди бяха затворени. Тя каза:
— Опитай отново.
Прегърнах я, ръцете ми я обвиваха цялата, както си бях представял, че го правя хиляди пъти досега. Кожата й беше топла под дланите ми, лепкава от жегата, ухаеща на цветя и шампоан. Целунах я отново, много внимателно. Имаше дълга, дълга пауза и после тя ме целуна. Замръзвах от студ в горещия вашингтонски ден, устните й бяха долепени до моите, а ръцете й най-накрая се сплетоха на гърба ми и ме стиснаха силно, докато я целувах и целувах, и целувах. Запрепъвахме се към ъгъла на балкона, продължавайки да се целуваме, и тогава аз я отблъснах, зарових лице в косата й и се опитах да проумея какво, по дяволите, ставаше.
Стояхме дълго така в сенките — тя сгушена в прегръдките ми, аз — чудейки се дали сърцето ми ще забие някога отново нормално. И тогава Ди заплака. Първо усетих как потреперва, после отстъпих крачка назад, за да видя лицето й — беше цялото мокро, със стичащи се ручейчета от сълзи.
Погледна ме с огромните си отчаяно тъжни очи и прехапа устни.
— Сетих се за Люк. Мислех за него, докато ти ме целуваше. Когато ме целуваше.
Не помръднах. Мисля, че тя ме смяташе… според нея бях по-добър човек, отколкото съм в действителност. По-малко егоист. Повече нещо друго. Пуснах ръцете й и отстъпих крачка назад.
— Джеймс — прошепна тя.
Бях мъртъв отвътре. Гласът й не ме докосваше по никакъв начин. Още една стъпка ме отведе до вратата на балкона, протегнах се и се опитах да намеря дръжката. Около себе си усещах аромат на детелини, мащерка и цветя. Шестото ми чувство ми шептеше нещо, но аз исках само да се махна оттук.
— Джеймс, моля те. Джеймс. Съжалявам. Не трябваше. — Гласът на Ди се прекърши, но тя продължаваше да повтаря името ми. Най-накрая успях да отворя скапаната врата; студеният въздух от вътрешността ме лъхна право в лицето. Ди започна да плаче — никога не я бях чувал да плаче така. — О, господи, Джеймс. Толкова съжалявам. Джеймс.
Затичах се надолу по коридора, по стълбите, покрай натруфения разпоредител, през вратата, на паркинга и продължих да бягам между колите към автобуса ни.
Ноала ме чакаше, свила се на бордюра, но не каза нищо, когато приседнах до нея. Което беше добре, защото нямах никакви думи вътре в себе си. Нито музика. Бях просто нищо.
Обвих коленете си с ръце и отпуснах глава върху тях.
Най-накрая Ноала се обади:
— Кой Ги привлече тук, ти или тя?
Ноала
Оставих на мира Джеймс след пътуването до Вашингтон. Добре де, не напълно — не говорех с него, нито му пращах сънища, но все още го следвах. Чаках да изсвири отново моята песен. Чаках да изсвири някаква музика. Прекарвах всяка вечер пред общежитието му, под портика отзад, там, където беше намерил Ди в онази вечер, и се ослушвах в звуците от човешкия живот вътре. Радио „Воайор“.
Няколко нощи след пътуването, малко след като слънцето беше залязло, чух различен вид звуци, идващи извън общежитието, а не отвътре. Феите танцуваха и пееха отново на същия хълм зад училището. Този път не се приближих до Тях, просто си стоях зад колоните на общежитието и слушах. Това бяха дийна шии — феите, създадени и призовани от музиката. Те не би трябвало да могат да се появяват по друго време, освен при слънцестоене, но ето Ги тук, нямаше начин да ги сбъркаш с техните гайди и фидели. Дали беше свързано с това, за което говореше Елинор — че древният народ ще стане по-силен? Завръщането в този свят на доскоро немощните дийна шии и всички други раси на феите?
Изненадващ допир до тялото ми ме стресна и станах наполовина невидима, преди да осъзная какво се случва.
— Шшш… — Гласът беше по-скоро звънлив смях. — Тихо, малката.
Отначало ме подразни смехът, а пренебрежителното обръщение — като към домашно животинче — беше капакът на всичко. Обърнах се и скръстих ръце на гърдите си. Една фея, мъж, целият в зелено, както изглеждаха всички дийна шии, когато се появяваха в човешкия свят, ми се усмихваше отвисоко и ми протягаше ръка.