— Какво искаш? — попитах сърдито аз.
Усмивката му не изчезна и ръката му продължаваше да бъде все така протегната към мен. От него се носеше типичният за феите аромат, навяващ спомени за детелини, тъжни залези и музика. Нищо общо с миризмата на Джеймс, която намирах за наистина омагьосваща — свеж крем за бръснене и кожа от меха на гайдата му.
— Няма нужда да стоиш тук самичка. Там има музика и ще танцуваме, докато настъпи утрото.
Погледнах зад гърба си към блясъка над хълма — блясъка на феите. Знаех думите, с които можех да опиша танца им, защото Стивън, един от моите ученици, ги написа върху белия лист, докато ги нашепвах в ухото му: хаос, красота, сладост, смях, изтощение, бездиханност, сласт, вцепененост. Извърнах се отново към красивото зелено създание пред мен.
— Не знаеш ли коя съм аз?
— Ти си леанан шии — отговори той, с което ме изненада, защото знаеше коя съм и въпреки това ме беше поканил на танц. Очите му се плъзнаха по мен. — И си красива. Танцувай. Ставаме все по-силни с времето, а танците ни са по-добри от всякога. Ела с мен и потанцувай. Нали затова сме тук.
Погледнах към него, но не помръднах.
— Ти си тук затова — казах решително. — Аз съм тук за друго.
— Не ставай глупава, малката — отвърна дийна шии, хвана отпуснатата ми ръка и ме затегли след себе си. — Всички сме тук заради насладата.
Опитах се да се дръпна; той ме задържа.
— Не си ли чул? Аз умирам. Няма никаква наслада в това да танцуваш с умираща фея.
Той повдигна ръката ми до устните си и я целуна, след това я обърна и целуна деликатната кожа от вътрешната страна на китката ми, нещо средно между ухапване и облизване.
— Все още не си мъртва.
Дръпнах се отново, но този път той стисна китката ми беше силен, много по-силен, отколкото би трябвало да бъде един дийна шии, когато е толкова близко до хората и до желязото им, и до всичко, свързано с модерния свят.
— Пусни ме или скоро няма да бъда единствената мъртва фея в района.
— Значи танцуваш само с хора, така ли? — Гласът му беше нежен, сякаш в същия миг не ме стискаше здраво, а аз не бях използвала омразната им дума „фея“. Придърпа ме по-близо към себе си и прошепна в ухото ми: — Казват, че когато леанан шии целуне човек, той вижда рая.
Щях да го убия, ако знаех името му. Не бях особено добра в битките, но бях добра в убиването. Феята едва ли щеше да ми каже името си, особено един от крехките дийна шии, които са толкова зависими от нашата магия.
— Нима?
— Да, наистина. Освен това казват — устните му се долепиха до ухото ми, обещавайки, както правеха всички феи, безсмъртие и радост без край, — че ако леанан шии живее с човек, той открива неземни наслади. — Протегна се и улови и другата ми ръка в силната си хватка.
Значи това било да те изнасилят. Само че феите никога не го наричат така. Те казват „отвличане“ или „съблазняване“ и „завладян от желанието“. Беше доста човешко, да бъдеш отведен насила против волята си. Истинските феи имат права; една истинска фея никога не би почувствала устните на този дийна шии върху шията си, никога не би усетила музиката да излиза от тях и да се плъзва по кожата й, защото Кралицата не би го допуснала. Но аз не бях нито фея, нито човек, така че никой не се интересуваше какво точно ще стане с мен.
Мислех си за всичко това, както и колко неприятен ми беше начинът, по който пръстите му стискаха китката ми — като ужилване от коприва; мислех и за това как есенната луна искреше блестящо бяла, докато се издигаше над колоните на общежитието, а ръката му проучваше тялото, което Джеймс беше направил красиво.
Една от ръцете му стискаше врата ми, пръстите му бяха толкова дълги, че го обхващаха почти целия. Използваше само толкова сила, колкото беше нужно, за да ми напомни, че може да приложи и повече, ако поиска. Повдигна брадичката ми нагоре, сякаш беше моят истински любим и аз се бях отпуснала доброволно в прегръдките му.
— Аз също бих желал да видя рая.
Изплюх се върху него. Плюнката лъщеше на бузата му по-ярко, отколкото искряха тъмните му очи на фона на приглушената светлина, а той се усмихна, сякаш му бях дала най-големия подарък на света. Мразех го и мразех всички други феи заради тяхното снизхождение към останалите. Можех да изпищя, но изведнъж ме осени — така, както никога досега, че на този свят няма и една-единствена душа, която да ме чуе и да направи нещо, независимо къде се намирах.