— Сълзи? Ти си почти като човек — отбеляза феята, но лъжеше, защото аз никога не плача. — Не плачи, съкровище, ще съсипеш красотата си. — Протегна се към блузата ми. Отскочих рязко, опитах се да се отскубна, борейки се, но за втори път в живота си не можех да получа това, което исках.
Свих свободната си ръка в юмрук — познато, лесно движение — и го насочих право към носа му. Бях чела някъде, че можеш да вкараш коста на носа в мозъка на човек и да го убиеш, ако удариш правилното място.
Беше зашеметяващо бърз; извърна стремително лицето си и юмрукът ми се плъзна покрай челюстта му, а после той се протегна и ме сграбчи за рамото. Аз обаче бях още по-бърза и задращих с нокти по челото и бузата му, оставяйки следи по кожата му — бели в първата секунда, а впоследствие наситени с кървавочервено. Сигурно го болеше, но не спираше да се усмихва.
Все още ме държеше за китката и сега стегна толкова силно хватката си, че простенах, извивайки се под натиска на пръстите му върху кожата ми; чувствах, че всеки момент може да пречупи костите ми.
Борех се, удрях го, бутах го, гърчех се в хватката му, сякаш щеше да има някаква разлика, но той беше силен. Силен като по време на слънцестоене. Прекалено силен за дийна шии, намиращ се толкова близо до човешка сграда.
Копнеех умът ми да се откъсне от случващото се, да се загуби в мечтата за агонизиращата красота, но всичко, което бях дала на другите, целият съвършен блясък и сънища от други светове, всичко вече беше непостижимо за мен. Той го беше взел за себе си.
Джеймс
Бях буден, кожата ми беше настръхнала, очите — широко отворени в мрака. Бях буден както никога преди, толкова буден, че болеше. В стаята беше ужасно тъмно, сякаш светлината изобщо не бе съществувала, и знаех, без дори да поглеждам към часовника, че е 3,04. Знаех, защото сънят още гореше на очите ми — сън за това как се събуждам миг преди наистина да го направя.
Надигнах се, грабнах тениска от края на леглото си, намъкнах се в дънките си и се замислих къде са ми обувките. Нямах време. Нямах никакво време.
В другия край на малката стая Пол изпъшка, невидима тъмна маса в леглото си, обърна се и сграбчи възглавницата си. Беше изритал одеялото в краката си — сигурно му беше горещо, макар че аз треперех от студ.
Измъкнах се през вратата по коридора, като сдържах дъха си, бързах, колкото можех, и се опитвах да бъда абсолютно тих. Не знаех къде, по дяволите, отивам. Нито защо бързам толкова.
Мъждивата зеленикава светлина в коридора осветяваше съвсем леко затворените врати на другите стаи. Вървях с тихи стъпки покрай тях, после тръгнах по сумрачното стълбище, което миришеше на влага и полунощ. Спрях за миг пред прозореца, през който обикновено се измъквах от общежитието, за да търся горския господар, но не така го бях видял в съня си. Трябваше да изляза през задната врата.
Продължих бавно по главния коридор, покрай стаята на Съливан. Представих си как вратата се отваря и той изскача отвътре като онези клоуни на пружини от магическите кутии, но тя остана затворена и успешно стигнах до фоайето, водещо към задния вход. Завъртях ключалката, за да съм сигурен, че ще мога да се върна обратно, и после, потръпвайки предварително от студа, бутнах вратата и излязох навън, под покритата веранда.
И видях Ноала.
Беше се сгърчила до стената на общежитието, тялото й се извиваше неестествено, с протегнати нагоре и напред ръце, като че ли беше разпъната на кръст. Лицето й бе наполовина обърнато към мен, по бузите й се стичаха сълзи, а краката й ритаха ожесточено във всички посоки. Беше й нужна цяла вечност, за да ме забележи как стоя там, втренчен в нея, и когато го направи, видях някаква странна, непозната емоция в очите й. През този дълъг момент тялото й потръпна отново в рязко движение и аз най-накрая разбрах.
Защото аз мога да Ги_ видя, а ти не_.
— Не стой така — изръмжа към мен Ноала. Не заплашително или сърдито, а по-скоро като пленено диво животно.
Сграбчих желязната си гривна, измъкнах я от ръката си и я размахах в нейната посока. Ръцете на Ноала се отпуснаха, очевидно вече освободени, и тя се опита да ме насочи към невидимия си нападател. Прекалено късно, за да ми бъде от полза.