Нещо ме зашемети, тежко, нечовешки, като че ли ме удари ток, и аз залитнах и се олюлях, но още държах гривната в ръката си. Не виждах нищо, но не бях глупак. Невидимо тяло се блъсна в една от колоните, а аз връхлетях към него с протегнатата напред гривна, сякаш тя беше меч. Замахнах отново и този път дийна шии се появи, със зелена кожа, прекрасен и абсолютно чужд на този свят.
— Здравей, гайдарю — изсъска той.
И след това изведнъж се превърна в лебед, сякаш никога не е бил нещо друго, размаха криле и отлетя. Гледах няколко секунди как бялото петно изчезва в мрачното небе, а после се обърнах към Ноала. Тя се беше свила върху тухления под и се опитваше да приглади косата си, за да й придаде по-представителен вид, макар да продължаваше да плаче. Не че плачеше като човек. Сълзите се стичаха по лицето й една след друга, а тя май дори не ги забелязваше; оправяше блузата си и смучеше някаква рана на китката си.
— Само един ли беше? — попитах аз.
— Копеле — каза Ноала. Гласът й не беше променен от плача. — Скапани феи. Мразя Ги. Мразя Ги.
Отпуснах се до нея на пода, колебаейки се какво се предполага да направя или да изпитвам в този момент. Тухлите бяха студени и по коленете моментално ме побиха тръпки. Трябваше ли да кажа: „Добре ли си?“ Дори не знаех точно какво се е случило. Дали е била… изнасилена? Имаше ли такова нещо като „почти изнасилване“? Дрехите й бяха раздърпани и намачкани и тя плачеше — страховитото създание плачеше — а това не бе добър знак. Искам да кажа, ясно беше, че е станало нещо лошо.
Струваше ми се, че може би трябва да я прегърна или нещо такова, макар Ноала никога да не беше показвала, че е от този тип момичета, които биха оценили нежността на простичкия човешки контакт. Като изключим може би допира на кожата ти до нейните пръсти в момента, в който забива ножа между ребрата ти.
— Просто млъкни. — Ноала закри лицето си с ръка. — По дяволите, просто млъкни.
Осъзнах, че има предвид мислите ми, в същия миг, в който тя осъзна, че има сълзи по лицето си. Изправи се, свали мократа си ръка и се взря в нея, напълно поразена и смаяна като истински човек. Размърда бавно пръстите си и се загледа как искрят сред бледата светлина. Това явно беше странно усещане за нея, защото нови мълчаливи сълзи рукнаха от очите й една след друга — като че ли никога нямаше да спрат, като че ли най-лошото нещо на света беше фактът, че тя е открила, че може да плаче…
Бях объркан. Когато бяхме близо един до друг, имахме установени роли, които играехме и двамата, а сега Ноала ме предаваше. Вече не бях сигурен кой и какъв трябваше да бъда с нея.
Тя избърса дланите си в късата си дънкова пола, заличавайки с гневно движение сълзите от тях, а после я придърпа надолу и се опита да я поизглади. Протегнах ръка, за да почистя боклуците, полепнали по гърба на блузата й. Тя потрепна при допира ми. Не знаех как да реагирам на това и се престорих, че не съм забелязал нищо.
— Сега вече знаеш. — Ноала не ме погледна, само продължи да маха невидими власинки и мъхчета от дрехите си.
Това беше по-лесно от мълчанието.
— Какво знам?
— Как е. С мен.
Примигнах. Очевидно от изражението на лицето й и дрезгавите нотки в гласа й се предполагаше, че това изявление носи някакъв дълбок и важен смисъл. Припомних си мислено случилото се и всичко, което беше казала.
— Ноала, ти можеш да четеш мисли, не аз.
Тя ме погледна отново и този път лицето й говореше толкова ясно не, остави, няма значение, та помислих, че го е казала на глас. Но вместо това каза друго:
— Аз съм фея отшелник. Знаеш ли какво означава това?
Направи пауза, като че ли наистина очакваше да й отговоря.
— Означава, че съм изрод, Джеймс.
Май за първи път ме наричаше по име и това оказа наистина странен ефект върху мен, сякаш нищо, което бях мислил за нея, вече не беше вярно. Имах химикалка в джоба на дънките си и изпитах огромно желание да я извадя. Можех да видя формата на буквите, които щях да изпиша по дланта си: каза името ми.
— Направи го, ако искаш — Ноала кимна с брадичка към джоба, където беше химикалката ми. — Не разбираш ли? Аз съм по-голям изрод от теб.
Скръстих ръце на гърдите си. Може би трябваше да кажа нещо саркастично, за да разведря настроението и на двама ни, но не исках да го правя. Исках да довърши това, което беше започнала да казва.