— Никой не го е грижа за мен. Нямаш представа какъв късметлия си. Имаш вашите човешки закони и училищни правила, имаш родителите си, Съливан, дори и Пол, и всички те закрилят от лошото в твоя свят. Аз съм сама, аз съм никой за никого. Глупаво ли е, че ми беше нужно толкова дълго време, за да разбера, че ти завиждам? — Засмя се, диво и тъжно. — На теб, тъпия задник, който се предполагаше да бъдеш моето последно забавление, докато изгоря тази година и забравя за всичко?
Въздъхнах. Ако тя беше Ди, нямаше да чакам и секунда повече да се измъчва така, но не мислех, че при Ноала прегръдката ми щеше да помогне по същия начин. Сетих се отново за това, което исках да напиша на ръката си, за да не забравя да го направя.
— Ноала — казах аз.
Тя ме погледна.
— Ноала, не може ли просто за малко да обявим примирие? Искам да кажа, можеш да продължиш да ме наричаш задник и да се опитваш да ме съблазниш, за да изсмучеш живота от мен, а аз ще продължа да се отнасям към теб като към луда кучка и ще търся начини да те прогоня чрез екзорсизъм в някое ранно утро, но сериозно, не можем ли да прекратим огъня само за тази нощ?
Изражението на лицето й беше неразгадаемо.
— Все си мисля, че в някакъв момент ще спра да се изненадвам от идиотската ти смелост. Въобще някога страхувал ли си се от мен?
И после започна да се смее — лудешки, истински смях, сякаш аз бях най-забавното нещо на света. Смехът я промени, но не бях сигурен дали я превърна в най-плашещото или в най-красивото момиче, което някога бях виждал. Не можех да реша и какво беше предизвикало изгарящото чувство вътре в мен — желанието да го направи отново или желанието да избягам от нея.
Джеймс
Седях в киното в 4,13 сутринта заедно с фея муза, която имаше силно изявени черти на енергиен вампир, и гледахме „Шесто чувство“. Явно общуването с нея носеше и други екстри — например не беше нужно да разбиваме киното или да отвличаме момчето, което пускаше филма. Тя просто махаше с ръка, всички врати се отваряха и филмите почваха сами. Лукс прожекция само за нас двамата.
До този момент в живота си вече бях имал някои доста стряскащи свръхестествени преживявания като: 1) да гледам най-добрата си приятелка как мести предмети със силата на ума си, 2) да бъда извлечен от потрошената ми кола от убиец без душа на служба на феите и 3) да усетя непреодолимо привличане към нощната песен на господаря на отвъдния свят. Седенето ми тук с Ноала и гледането на малкото чалнато момче, което казва на Брус Уилис, че може да вижда мъртвите, май също трябваше да се нареди сред тях.
Но в момента ми се струваше почти нормално.
Добре де, Ноала може би прекали с маслото върху пуканките, но, по дяволите, и аз самият не знам точно как да използвам тези машини за пуканки в киносалоните. Освен това има ли наистина такова нещо като прекалено много масло в пуканките?
— Виж — обади се Ноала. Тя не хапваше от кутията и в този момент ми хрумна, че може би изобщо не яде човешка храна. Знам, че хората не би трябвало да ядат от храната на феите, защото това ще ги задържи завинаги в техния свят. Дали ставаше същото и в обратния случай? Ноала ме потупа по ръката, за да привлече вниманието ми. — Виждаш ли? Всеки път, когато предстои да се случи нещо необичайно, режисьорът ни го подсказва по някакъв начин. Червеното. Видя ли червеното там?
Реших да не си правя труда да коментирам иронията във факта, че именно тя ми посочва подобно нещо.
— Аха… — Седях от толкова дълго на тази седалка, че задникът ми вече беше заспал. Размърдах се и вдигнах краката си на облегалката на стола пред мен. Очите на Ноала все още бяха приковани към екрана; отражението на сцените от филма проблясваше по лицето й. Зениците й се разширяваха и свиваха при всяка промяна на светлината. Приличаше на обикновено човешко момиче, макар да бе на светлинни години разстояние от това. — Колко филма си гледала? — попитах я аз. Не се интересувах толкова от самия филм, защото го бях гледал колко… поне четиринайсет пъти. По-любопитна ми беше самата Ноала, седнала тук в киното, и защо от всички филми на света, които би могла да гледа, беше избрала именно този.
Тя се отпусна назад на стола си.
— Не знам, сигурно хиляди. Преди да разбера какво съм, си мислех, че някой ден мога да стана режисьор.
Бях малко уморен, отне ми известно време да осъзная напълно думите й. Не успях да ги коментирам, защото Ноала ми хвърли смразяващ поглед и каза: