— Не можеш да бъдеш режисьор на шестнайсет години, нали знаеш? А и какъв смисъл би имало?
Въпросът й ми се стори глупав.
— Същият смисъл, какъвто би имало за всеки друг, който си мечтае да стане такъв. Наистина ли го искаш? Да правиш филми?
— Да, филми. Да режисирам всички тези съдби на екрана, с музика за фон. То е все едно да изживяваш хиляди чужди животи, без да ти се налага да се отказваш от своя. — Усмихна се свенливо към екрана. — Дори съм си измислила артистичен псевдоним: Изи Леопард.
Изсмях се.
Тя ме плесна по ръката и кожата ми веднага настръхна от допира й, както ставаше винаги.
— Млъкни!
Закрих лицето си с ръка и продължих да се смея.
— Боже, жено, откъде ти е хрумнало това име? Звучи като псевдоним на порноактриса, която е била пияна или много надрусана, когато го е измислила.
Ноала ме плесна още веднъж.
— Казах да млъкнеш! Отличава се и хората лесно ще го запомнят. Ще казват: „О, Изи Леопард е направила този филм“. „Така ли? Тя е невероятна!“
— И е чудесна порноактриса.
Изражението на лицето й беше сурово.
— Мога да те убия.
— О, ако получавах по десет цента всеки път, когато някой ми казваше това. О, ако получавах по десет цента всеки път, когато ти ми го казваше.
Тя взе кутията с пуканки от скута ми и я постави на свободното място от другата си страна.
— Не мога да повярвам, че ти дадох пуканки. Трябва да те накарам да изпиеш цялото масло и да се задавиш с него, задето се подиграваш с режисьорското ми име.
Ухилих й се в отговор.
— Наистина, тази съдба би била по-лоша от самата смърт. — Замислих се за това, което беше казала — да изживееш хиляди животи, без да се оказваш от своя. Да изживееш хиляди човешки животи. Звучеше като важна разлика. — Знаеш ли, шестнайсет години си е доста време. Би могла да станеш режисьор.
Ноала се извърна на седалката си, за да ме погледне, веждите й бяха свъсени. Проговори на фона на музиката от пълния с напрежение финал на филма.
— Ти наистина си специалист по всичко, а? Не е нужно да си гений, за да го забележиш.
Хората, които постоянно си намират извинение да не направят едно или друго нещо, винаги ме изкарват извън нерви.
— Какво, не можеш, защото нямаш достатъчно време, така ли? Можеш поне да опиташ. Шестнайсет години са достатъчно време за един опит.
Тя издаде съскащ звук иззад стиснатите си зъби и поклати глава.
— Колко си глупав, гайдарю! Не помниш ли какво стана с пианото? Е, аз не мога да пиша и думи, не само клавишите са ми проблем. Ако ми се наложи да измисля нещо ново, докато режисирам, то… то просто няма как да стане.
— Очевидно е проблем. Но не е нерешим — казах аз.
Очите й не се присвиха, само се напрегнаха в ъгълчетата си. Ефектът беше притеснителен.
— Добре тогава. А какво ще правя, когато забележат, че постоянно променям вида си между филмите?
Ухилих се лукаво.
— Мадона го прави през цялата си кариера и май й се получава.
Ноала вдигна ръка и сви пръсти, сякаш си представяше как ми прекършва врата.
— Да бе. Както и да е. А какво ще кажеш за това. Аз съм като всички други феи. Трябва да вървя натам, накъдето ни поведе най-силният в момента господар на детелините. Знаеш нали — ние, феите, сме подвластни на хората със силна психическа енергия, които привличат четирилистните детелини, където и да отидат. Те привличат към себе си и създанията от нашия свят. Какво ще стане, ако този човек реши да се премести точно когато съм се установила някъде? Не разбираш ли? Не мога да имам нормален живот, още по-малко да мисля за нещо като истинска кариера. Не става въпрос да опиташ или да не опиташ.
Схванах обяснението: тя беше дотолкова човек, че да бъде нещастна като фея, и дотолкова фея, че да разруши всичко хубаво в човешкия си живот. Но просто казах:
— Загуби ме в частта с господарите на детелините.
Ноала махна с ръка към екрана, без да поглежда натам.
Той стана тъмен, а ние потънахме в пълния мрак на празния киносалон. След няколко секунди очите ми започнаха да свикват със светлината на мъждивите лампички по пътеките между редовете, но все още виждах само огромните сини очи на Ноала пред себе си. Дори без останалата част от лицето й забелязах невярващото изражение в тях.
— Приятелката ти е такава, нали? Вече разбирам. Но как е възможно да знаеш всичко за феите и всичко за нея, а да не знаеш какво е повелител на детелините?