При споменаването на Ди в стомаха ми се образува гигантска топка. Вече не исках да бъда тук, седнал на лепкавата седалка. Исках да се изправя, да се движа, да бягам. Исках да забия юмрука си в някоя стена.
Очите на Ноала се спряха на ръцете ми, сякаш и тя си представяше как ги забивам в стената.
— Последната кралица беше повелителка на детелините. Тя умря. Сега приятелката ти е тук и тя е повелителката на детелините. И ние също сме тук.
— Спри да я наричаш така.
Очите й се присвиха самодоволно, сякаш нарочно отказваше да ме разбере.
— Защо? Така се казват. Хората, които привличат феите. Ние трябва да се държим близо до тях. Където са те, там е и нашето царство, там е нашият свят.
Спомних си какво ми каза Ди, когато се сблъскахме онази вечер на хълма. Видя ли Ги? Феите?
Уморих се да се опитвам да виждам в тъмното и да си държа очите отворени, затова ги затворих и отпуснах глава на юмруците си.
— Значи Те винаги ще са около нея. — Не знаех дали Ди е достатъчно силна да го понесе.
— Докато не се появи някой по-мощен повелител на детелините. — Гласът на Ноала прозвуча по-близо до мен от преди, но аз не отворих очи. Почувствах дъха й по кожата на ръката си. — Защо си написал смърт на ръката си?
— Не помня.
— Не ти вярвам. За какво мислеше, когато го написа?
— Не помня.
— Обичаш ли я?
— Ноала, остави ме на мира. Сериозно.
Тя продължи да упорства.
— Простичък отговор с „да“ или „не“. А и аз не съм истински човек. Все едно го казваш на себе си, а не на някой друг.
Толкова силно притисках кокалчетата си към затворените си клепачи, че започнах да виждам цветни кръгове в мрака, светлолилави и зеленикави, танцуващи един в друг, извиващи се в безсмислени форми.
— Помолих те много мило да ме оставиш на мира, Ноала. Не е някакъв таен мъжки код за „продължавай да ме разпитваш, докато променя отговора си“. Означава, че наистина не искам да говоря за това. С теб или с когото и да е друг. Няма нищо лично.
Ноала грабна юмруците ми в ръцете си и моментално по кожата ми премина силна електрическа тръпка.
— Защо не си свирил нищо, откакто я целуна?
Остави ме на мира. Не го казах. Дори да исках да й отговоря, какво щях да й кажа? Че оттогава такива тъпи неща като музиката и дишането нямат никакъв смисъл за мен? Че в главата ми има толкова много бял шум, откакто целунах Ди, че не мога да открия и една нота, за която да се уловя?
— Това е добро начало — каза Ноала, явно отново разчела мислите ми. Може би не можеше да спре да го прави.
Струваше ми се, че няма какво повече да добавя в мислите си за Ди. Смених темата. В известна степен.
— Мисля, че може би си голяма късметлийка.
— Аз?
— Да. — Повдигнах глава, за да я погледна; едната й ръка остана долепена до бузата ми. Кожата на лицето ми се стегна от допира й, който по-силно от всичко друго казваше аз не съм човек. — Безсмъртието може да бъде нещо ужасно в този скапан свят, ако само ти го притежаваш. Трябва да помниш всички изминали години и всички твои любими, които си отиват. Поне на теб не ти се налага да гледаш как хората, които познаваш, остаряват и умират, а ти си обречена да живееш завинаги.
Пръстите на Ноала леко се стегнаха, все така допрени до лицето ми.
— Другите феи помнят.
— Ти каза, че не си като тях. Те не чувстват нещата истински. Но ти трябва да бъдеш повече като хората, нали? За да можеш да ни съблазняваш.
Тя мълчеше.
— Доколко си като мен, Ноала? — В същия миг, в който зададох въпроса, разбрах, че самият аз не бях сигурен какво точно я питам. Но не си върнах думите назад.
Тя мълча толкова дълго, че вече ми се струваше, че няма да ми отговори. Най-накрая дръпна ръката си от лицето ми и каза:
— Прекалено много. Доскоро не мислех изобщо за себе си като за човек, но явно съм грешала. А може би просто умирам. Може би винаги става така. Откъде бих могла да знам? Шестнайсет години не изглеждат толкова много, когато си в края им, а след тях няма нищо.
Облегнах се назад на стола си. Не ми харесваше как се чувствах в този миг, затова казах:
— Спри да се самосъжаляваш.
Гласът й беше сприхав.
— Ще го направя, когато и ти спреш.