Съливан седеше пред пианото и си играеше с клавишите. Не че това, което свиреше, беше зашеметяващо, но определено човекът знаеше какво прави. А самото пиано за моя изненада не звучеше толкова зле, колкото изглеждаше. Минах през отрупаната със столове зала, грабнах един от първия ред и го замъкнах на сцената.
— Привет, сенсей — казах аз и се тръшнах до Съливан. — Това пиано си го бива.
— Така е, нали? Не мисля, че някой от администрацията си спомня дори, че сградата е тук, а какво остава за пианото. — Изсвири още няколко тона, преди да се надигне от скамейката. — Странно, като си помислиш, че това преди е било основната им музикална зала. Грозно малко местенце, а?
Намекът беше пределно ясен. Не „нашата зала“. Съливан ме погледна намръщено.
— Добре ли си?
— Не спах много. — Взаимното ни разбирателство достигаше направо космически размери. Не желаех нищо повече от това този ден да свърши и да се хвърля в леглото си.
— Искаш да кажеш, освен в часа ми — бодна ме Съливан.
— Някои хора биха поспорили, че слушането в полегнала поза е по-ефективно.
Той поклати глава.
— Супер. Ще потърся доказателства за тази ефективност на следващия ти изпит. — Махна с ръка към пейката. — Вашият трон, милорд.
Седнах пред пианото; пейката се разклати и аз се наместих колебливо. Пианото бе толкова старо, че изписаното над клавишите име на майстора беше почти напълно изтъркано.
И миришеше. На отдавна забравени стари дами. Съливан беше поставил на стойката няколко нотни листа — нещо от Бах, което бях убеден, че според него е лесно, но за един гайдар нотите пак бяха прекалено много.
Взе моя стол, обърна го с гръб към себе си, прекрачи го от двете страни и се облегна напред. Гледаше ме с напрегнато очакване.
— Значи никога досега не си свирил на пиано.
Споменът за пръстите на Ноала, лежащи върху моите, се допълваше ярко в съзнанието ми от спомена за миналата нощ; свих инстинктивно ръката си в юмрук и после я отпуснах, за да избегна потреперването.
— Пробвах се веднъж след разговора ни. Иначе… — пробягах с пръсти по клавишите и този път, поразен отново от преживяното с Ноала, потръпнах леко, почти незабележимо — сме си на практика непознати.
— Което означава, че не би могъл да изсвириш музиката от тези листове тук?
Погледнах отново нотите. Беше като написано на чужд език, нямаше начин да го изсвиря. Свих рамене.
— Никакъв шанс.
Гласът на Съливан се промени, прозвуча направо сурово.
— А какво ще кажеш за музиката, която донесе със себе си?
— Не разбирам.
Той посочи с брадичка към ръцете ми, покрити от дългите ръкави на черния ми суичър.
— Греша ли?
Исках да го попитам как е разбрал. Може би се е досетил. Надписите по ръцете ми, по равно думи и музика, бяха скрити под ръкавите. Може да съм ги запретнал по-рано в часа му и да ги е видял, не си спомнях.
— Не мога да свиря музика по ноти на пиано.
Съливан се изправи, направи ми знак да се надигна от пейката и се настани на мястото ми.
— Но аз мога. Дай да видя.
Стоях прав посред окъпаната в жълто-оранжева светлина сцена и повдигнах ръкавите си. И двете ръце бяха плътно изписани със ситния ми почерк — кривящи се една до друга, набързо надраскани ноти. Нижеха се от китките до раменете ми, по-грозни и по-трудни за разчитане на дясната ми ръка, защото там трябваше да пиша с лявата, което си беше проблем. Не казах нищо. Съливан ме оглеждаше с нещо средно между гняв, ужас или отчаяние.
Но единственото, което отбеляза, беше:
— Откъде започва?
Трябваше ми малко време, за да намеря началото — от вътрешната страна на левия ми лакът, и го обърнах към него, протягайки ръка, сякаш го умолявам за нещо.
Той започна да свири. Звучеше някак по-старо, отколкото си го спомнях, когато го пеех и тананиках с Ноала. Всички ладове, редуващи минорните и мажорните тоналности. Музиката беше много по-интригуваща от мелодията, останала в спомените ми. Беше загадъчна и красива, изпълнена с копнеж, мрак, светлина… достигаше до най-високите и до най-дълбоките части на съзнанието ми. Сбор от всички теми, които искахме да вплетем в нашата музикална пиеса.