Съливан ме гледаше строго.
— Джеймс.
— Мистър Съливан.
— Тази вечер музикалният ти избор е доста интересен.
Сведох леко глава.
— Иска ми се да вярвам, че времето, прекарано в „Торнкинг Аш“, ще ни научи да ценим всички музикални жанрове.
Отвътре се чу как Пол взе много висок тон. Мисля, че хлапето имаше истински талант. Май беше пропуснал призванието си. Не трябваше да свири на обой, а да обикаля страната с турнето на Марая Кери.
— Божичко — каза Съливан.
— Съгласен съм. И така, какво ви води в нашето скромно царство?
Той изви врата си, за да прочете табелата, която бях окачил на вратата.
— Пицата. Момчето каза, че единият от вас пие нещо, което дяволски много приличало на бира.
— Кажете му, че няма да види повече пукнат бакшиш от мен, щом пропява като канарче при първия страшен поглед.
Съливан скръсти ръце на гърдите си.
— Затова ли Пол пее с такъв фалцет? Знам, че ти не си пил. Не миришеш на бира и определено си чаровен, както обикновено.
Усмихнах му се заговорнически.
— Мога съвсем честно да ви кажа, че никой от нас не пие алкохол.
Той присви очи.
— За какво говориш?
Вдигнах ръце в знак, че се предавам.
— Съквартирантът ми искаше да се напие. Аз исках да го видя как се отпуска. Три бутилки безалкохолна бира и мисля — направих пауза, тъй като Пол се опита да вземе друг висок тон и се провали драматично, — мисля, че и двамата сме доволни от резултата, и то спазвайки всички закони на любимата ни родина.
Устните на Съливан се изкривиха в лека гримаса, но той не ме възнагради с усмивка.
— Шокиращо, като се има предвид личността, замислила този гениален план. А как успя да заблудиш Пол?
— Момчето в градския бар беше така добро да ми услужи с празно кашонче от „Хайнекен“ и няколко капачки. Размених капачките на шест безалкохолни бири с тях и изтърках етикетите им, като измислих някаква глупава история за намаления пред Пол. Мисля, че сред барманите има големи сладури. Както и сред учителите ми. — Вдигнах многозначително вежди и го погледнах в очакване дали и той ще ми отвърне със същото.
— Осъществените ти машинации са изумителни; боли ме, като се замисля каква голяма част от свободното си време си посветил на това занимание. Е, не съм аз човекът, който ще съсипе една вечер, изградена върху солидните основи на приятелството, измамата и фалшивата бира. — Погледна ме и поклати глава. — Бог да ми е на помощ, Джеймс, но какво, по дяволите, си ти?
Примигнах изненадано.
— Един младеж, умиращ от нетърпение да влезе обратно в стаята си и да види дали може да накара съквартиранта си да обуе гащи на главата си.
Съливан сложи ръка на устата си, като че ли да изтрие усмивката, която беше тръгнала да се появява там.
— Лека нощ, Джеймс. Предполагам, че никой от вас няма да има на сутринта махмурлук.
Ухилих му се и се вмъкнах обратно в стаята, затръшвайки отново вратата зад себе си. Благодаря, Ноала.
— Няма проблем — отвърна тя.
— Кой беше? — попита Пол.
— Майка ти — подадох му четвъртата бира. — Още една и ще пикаеш като състезателен кон.
— Мислиш ли, че състезателните коне пикаят повече от обикновените? — попита той. — Не би трябвало, но от друга страна, ако не е така, защо казват „пикаеш като кон“?
Взех си още едно парче пица и се отпуснах на пода, близо до леглото му. Там беше малко по-студено, а освен това можех да усетя по-силно дъха на Ноала, ухаещ на летни цветя.
— Може би пият повече вода. А може би на никого не му пука дали другите коне пикаят.
— Не им пука дали другите коне пикаят — повтори като мое ехо Пол със смях.
И аз се разсмях, по напълно различна причина, и видях леката линия на саркастичната усмивка на Ноала. Можеш да бъдеш навсякъде и той пак няма да те види. Защо под леглото?
— Защото исках да ти изкарам акъла — каза Ноала.
Предложих й моето парче пица, а тя ми хвърли странен, направо шокиран поглед и после разтърси глава. Явно онази история за храната на феите, която те задържа завинаги в техния свят, може би наистина работеше и в обратната посока. Над нас музиката внезапно се смени и от сидиплейъра се чу един от моите албуми на „Брейкинг Бенджамин“.
— Ето това е истинска музика — казах аз.