— Мислех си, че тези гадости ще спрат, когато дойда тук. — Гласът на Пол звучеше жално.
— Аз също.
Оставих Пол да клима в леглото във въображаемия си алкохолен ступор и се оттеглих в банята на четвъртия етаж. Знаех, че е глупаво да й се обаждам, защото нямаше начин това да ме успокои, но разкритието на Пол ми изкара акъла. Не знаех къде се намирам. Едно беше да съм въвлечен в някакъв свръхестествен заговор и съвсем друго да чуя, че името на Ди е в списъка на мъртвите, и да си дам сметка, че и тя е затънала до гуша в някаква гадост.
— Ди?
Изтърках небрежно с нокът парченце зелена боя от тухлената стена. Навън нощта беше толкова тъмна, че стъклото на малкия прозорец беше като огледало, в което се отразяваше образът ми — уплашено момче с къса коса, допряло телефон до ухото си.
— Джеймс? — Ди звучеше изненадано. — Наистина си ти.
Няколко секунди не казах нищо. За миг беше ужасно болезнено да знам, че тя е от другата страна на телефона, споменът за думите й след нашата целувка ме прониза отново.
Трябваше да кажа нещо.
— Да… Странни неща стават тук.
Чух зова на нощна птица, пронизителен и ясен, идващ от съвсем близо. Не можех да кажа дали е иззад моя прозорец, или се чува през телефона откъм Ди. Гласът й беше тих.
— Тъкмо се канехме да си лягаме. Това е версията на „странните неща“ в момичешкото общежитие.
— Леле. Много опасно живеете. — Просто я попитай. — Ди, спомняш ли си, когато се сблъскахме един в друг на хълма? Помниш ли какво ме попита?
— Сигурно смяташ, че мозъкът ми е като на слон, за да помня оттогава. О. О. Онова.
— Да, за онова. Когато ме попита дали съм видял феите.
— Виждала ли си и други след това?
Дълга пауза. И после:
— Какво? Не. Господи, не. Защо, ти да не би да си видял?
Кожата ми още носеше аромата на летен дъжд и гора. Ноала. Въздъхнах.
— Не. Просто… ти добре ли си?
Тя се засмя леко — сладък, колеблив смях.
— Да, естествено. Искам да кажа… Всичко ми е наред. Нали така?
— Не знам. Аз те попитах.
— Тогава, да. Всичко е наред.
Гласът ми беше спокоен.
— И няма феи.
— Шшш.
— Защо шшш?
— Само защото те не са наоколо, това не означава, че ще се разхождам и ще крещя името им от покрива — каза Ди. — Всичко е наред — повтори тя.
Не казах нищо. Не бях сигурен какво да очаквам. Честно. Какво щях да правя, да я помоля да излезе навън? Въздъхнах и отпуснах глава на ронещата се стена.
— Просто исках да съм сигурен.
— Благодаря — каза Ди. — Това означава много за мен.
Погледнах в отражението си върху старите малки огледала на срещуположната стена. Джеймс от огледалото ми се намръщи, белегът му беше потънал в мрак, също като свъсените му вежди.
— Май е време да се прибирам — обади се отново Ди.
— Добре.
— Чао.
Затворих телефона. Тя не ме попита дали аз съм добре.
Ноала
Гледах как Джеймс спи, когато бях призована. Тръгнах, но мислех само за последното нещо, което бях наблюдавала: Джеймс на своето собствено бойно поле — сънят му, прегърнал здраво възглавницата с изписаните си с думи и ноти ръце. Сънуваше „Балада“ напълно сам; този път не се бях намесвала по никакъв начин. Сънуваше главния герой, който беше метафора на самия него, егоцентричен магьосник в свят на обикновени хора. В съня си представяше мястото, където щеше да постави пиесата — ниска квадратна сграда с жълти тухли, покрита с бръшлян. И Ерик беше там и свиреше на китара, както и момчето с кръглото лице, Пол, който играеше една от главните роли — жестикулираше въодушевено и гледаше изненадано. Всичко беше толкова истинско, чак до миризмата на мухъл в сградата, че имах чувството, че не той, а аз сънувам този сън. Поне веднъж в живота си сънувах.
И тогава тласък и изчезнах.
Материализирах се сред купчина окапали листа, ръбовете им бяха студени и деряха кожата ми, октомврийската нощ беше хладна и застинала. Стоях под обвитите в нощния мрак дървета, а съвсем наблизо входните светлини на общежитието проблясваха меко.