— Пол, по-добре да не се шегуваш за това. Мислиш ли, че ме видя?
Погледът му се вдигна над главата ми.
— Аха, напълно съм убеден.
— Ами… здрасти — каза Ди точно зад гърба ми. Само звукът на гласа й накара онези думи да зазвънят като камбана в главата ми: Мислех за него, докато ти ме целуваше.
Стрелнах Пол с убийствен поглед, който казваше благодаря за толкова „навременното“ предупреждение, и се изправих. Пъхнах ръце в джобовете си, но все още мълчах.
— Здрасти, Пол. — Ди погледна към Пол, който изглеждаше леко гузен. — Може ли да поговоря с Джеймс насаме за малко?
— Чакам майка ми — казах аз. Стомахът ми се беше свил; не можех да мисля спокойно. Болеше ме да я гледам.
— Знам. — Ди хвърли поглед към пътя. — Мама каза, че ми е пратила някакви неща по нея. Обади ми се — моята майка, не твоята — и ми обясни, че била чула по радиото за задръстване по път 64, което означавало, че няма да успее да стигне навреме. Твоята майка, не моята. — Сви рамене от притеснение и добави припряно: — Дойдох с църковния автобус и реших да те предупредя, че тя ще закъснее, ако си тук и я чакаш. — Цялото й изражение, интонацията на гласа й — всичко в нея изглеждаше и звучеше неловко, пропито с примирение, нещастно.
Пол предложи:
— Ще изчакам тук.
— Благодаря, друже. — В гласа ми пролича съвсем лека нотка сарказъм. Той би могъл да занесе праха ми на майка ми, след като Ди изгореше и последните остатъци от малкото ми съхранено самоуважение. За част от секундата се замислих дали не можех да й каже „не“. — Добре, да вървим.
Пол направи мрачна гримаса, преди да последвам Ди, която тръгна пред мен по тротоара. Тя не каза нищо, докато оставяхме гарата зад гърба си, нито когато поехме по стръмните улички, водещи към центъра на града. Една пресечка по-нататък видях „Музикалната школа на Евънс-Браун“ и се зачудих дали гайдарят Бил още е там, или изчезва някъде в пространството, когато не съм наоколо да го наблюдавам — като Ноала. Гледах как, докато минавахме покрай голите прозорци на изоставените магазини, отраженията ни се разширяват и свиват в тях. Ди, със скръстени на гърдите си ръце, хапеща устните си. Аз, с ръце в джобовете, с присвити рамене; бях като остров, до който тя не можеше да достигне, качена на малката си лодка.
— Чувствам се ужасно — каза Ди най-накрая. Изявлението й ми звучеше някак неискрено. Егоистично. Явно и тя си бе помислила същото, защото добави: — За това, което ти причиних. Аз… всяка нощ плача, когато се сетя как разруших всичко между нас.
Не отговорих нищо. Минахме покрай магазин за мъжко облекло; на предния прозорец имаше множество глави на манекени с шапки. Главата ми се отрази за секунда върху едно бомбе.
— Аз… не знам защо го направих… просто съжалявам. Толкова много съжалявам. Не искам това между нас да свърши по този начин. Знам, че сбърках. Съсипана съм. Нещо не е в ред с мен и знам, че оплесках всичко. — Все още не плачеше, но гласът й я издаде, когато каза „съсипана съм“. Загледах се в пукнатините по тротоара. Множество мравки вървяха в стройни редици по тях. Това не означаваше ли, че ще завали? Спомних си как веднъж майка ми каза, че мравките вървят в такива прави линии, за да оставят следи с миризмата си и да могат да намерят пътя обратно към дома. Колкото по-близо една до друга ходели, толкова по-силна била следата от миризмата им. И толкова по-лесно намирали пътя си.
Ди сграбчи ръката ми и спря рязко, принуждавайки ме да спра и аз.
— Джеймс, моля те, кажи нещо. Моля те. Това… беше ми наистина много трудно да го направя. Моля те, само кажи нещо.
Имаше думи, които се блъскаха в главата ми, но те не бяха думи, които можех да кажа на глас. Бяха ярки образи, стотици букви, правещи думи, които трябваше да бъдат записани. И така, ето ме, застанал по средата на тротоара, Ди стискаше ръката ми толкова силно, че ми причиняваше болка, гледаше ме с прекалено сияйните си, изпълнени с тъга очи, главата ми беше направо задръстена от думи, а аз не можех да кажа нищо.
Но трябваше. Когато най-накрая го направих, се изненадах колко спокоен звучеше гласът ми и колко свързани и смислени бяха изреченията. Сякаш всезнаещ, безпристрастен разказвач беше проникнал в тялото ми и правеше безлични обръщения към публиката.
— Не знам какво да ти кажа, Ди. Не знам какво искаш от мен.
И после, изведнъж вече знаех кои са думите, които трябваше да произнеса, и те просто избухнаха в главата ми едновременно с желанието да й ги кажа сега, веднага: … но ти ме нарани. Прати ме право в ада. Това, че стоя тук с теб и ти държиш ръката ми, ме убива. Играеш ли си с мен? Как можеш да ми го причиняваш? Нищо ли не означавам вече за теб? Само един заместител ли съм?