— Може ли Джеймс и Пол да дойдат при мен за момент? — Линет се беше изправила зад бюрото си със злокобно изражение. Изглеждаше много по-учителски, отколкото Съливан, който обикновено седеше върху бюрото си, а не зад него. Отбелязах си наум никога да не сядам зад бюро. — Диърдри и Джорджия, двете може да продължите обсъждането.
Изправих се, но преди да тръгна към мисис Линет, докоснах леко ръката на Ди. Не бях сигурен дали тя знае какво означава това, но исках да разбере, че… всъщност не знаех какво искам да разбере. Мисля, че някак исках тя да разбере, че най-накрая всичко е свършило. Не можах да видя лицето й, след като я докоснах, но видях как Джорджия се намръщи към Пол и мен.
Двамата с Пол застанахме прави пред бюрото на мисис Линет пред целия клас, като рицари, очакващи да бъдат посветени. Е, поне аз стоях; Пол неспокойно шаваше. Май никога досега не беше имал проблеми с преподаватели.
— Двамата приятели ли сте? — попита Линет. Приличаше на малка птичка зад голямото бюро, косата й стърчеше встрани като руса перушина. Примигваше към нас с тъмните си напрегнати очи.
Канех се да обясня за почти кръвната връзка между мен и Пол, когато той се обади:
— И съквартиранти.
— Добре. — Линет разтвори проектите ни пред нас. — Тогава не разбирам. Това някакъв вид измама ли е или плагиатство? Или някаква ужасно неуместна шега? Не е моя работа да оценявам съчиненията на ученици на господин Съливан, но не можех да не забележа, че проектите ви върху „Хамлет“ са на практика еднакви.
Пол погледна към мен. Аз погледнах към Линет.
— Нито едното, нито другото. Прочетохте ли ги?
Линет махна небрежно с ръка.
— И двата ми се сториха пълни с безсмислици. — Извади заглавната страница на моя, приближи го до очите си и прочете на глас:
Балада:
Пиеса в три действия, основана изцяло на метафората, безсмислена за онзи, който вижда света такъв, какъвто е.
Погледна ни с извити въпросително вежди.
— Не разбирам по какъв начин това отговаря на зададената задача — есе в десет страници за метафората в пиесата? А и това не обяснява защо съчиненията ви са еднакви.
— Съл… господин Съливан ще разбере. — Изкушавах се да изтръгна проекта си от ръцете й, преди да напише нещо върху него с червената си химикалка, която лежеше на сантиметри от пръстите й. — Това е групов проект и самата пиеса е нашето есе. Написахме я и ще я изпълним заедно.
— Само двамата? Нещо като пародия?
Не разбирах защо трябва да й обяснявам, когато не тя щеше да ни оценява. Линет прегъваше страниците на единия проект, без да откъсва очи от нас. Исках да я зашлевя през пръстите.
— Аз, Пол и други наши съученици. Както казах, господин Съливан няма нищо против.
— Има ли други подобни творби? — Линет се намръщи към нас, а после и към намачкания край на листовете пред себе си, сякаш не разбираше как е станало това. — Струва ми се нечестно да се оценяват по един и същи начин този драстично различен проект и останалите по-традиционни съчинения, които са написани по правилата.
О, Господи, щеше да започне да говори за правилата и аз нямаше да се овладея и щях да кажа нещо невероятно иронично, а това щеше да докара неприятности и на ангела Пол. Не исках да го забърквам в това. Прехапах устни и се опитах да не гледам към нея.
— Господин Съливан е нов в „Торнкинг-Аш“. Освен това е и доста млад, за да преподава. Не мисля, че осъзнава усложненията, които възникват, когато на учениците се позволява да се отклоняват от правилата. — Линет подреди в купчинка съчиненията ни и се пресегна за червената химикалка. Примигнах, когато видях да пише формат/структура върху всеки от тях. — Мисля, че трябва да си поговоря с него, когато се върне. Вероятно ще трябва да пренапишете съчиненията си. Съжалявам, ако той е създал у вас впечатление, че можете да интерпретирате задачата толкова свободно.
Исках да й отвърна с нещо наистина жестоко като а аз съжалявам, че вие сте интерпретирали понятието „женственост“ толкова свободно или кой е умрял и ви е направил бог, съкровище, но само я възнаградих с усмивка през стиснати зъби.
— Добре. Нещо друго?
Тя ме погледна сърдито, сякаш наистина бях изказал мислите си на глас.
— Познавам децата като вас, мистър Морган. Мислите си, че сте нещо специално, но почакайте само да попаднете в истинския свят. Не сте по-специален от останалите и вашето пренебрежение и незачитане на авторитетите няма да ви доведе до никъде. Мистър Съливан може и да смята, че сте изгряваща звезда, но ви уверявам, че аз не съм на същото мнение. Наблюдавам как звезди като вас изгарят в атмосферата като обикновени метеорити всеки ден.