Беше ми неприятно да й откажа. Чувствах, че трябва да я възнаградя по някакъв начин за тези кратки моменти на яснота, в които не изпитваше желание да убива хора.
— Не е подходяща за гайдата.
— Можем да я променим.
Направих гримаса. Можехме да я променим наистина, за да пасне, но щяхме да изстискаме живота от нея. Красотата на мелодията беше във високите й тонове, които нямаше как да постигна с гайдата.
— Ще стане, хайде! — каза Ноала. Очевидно осъзнаваше, че изглежда много сладка, защото веждите й се повдигнаха игриво и тя добави: — Няма начин да бъде по-зле от жигата, която преди малко направо уби.
— Ха. Думите ти ме пробождат като нож. Добре. Докажи ми, че не съм прав.
Нагласих гайдата си отново и Ноала застана до рамото ми. Сенките ни се сляха в една синьо-зелена форма на тревата пред нас, два крака и четири ръце. Поколебах се за момент, преди да се протегна назад и да хвана едната й ръка. Придърпах я към себе си така, че пръстите й да се разперят над гайдуницата. Ръката й изглеждаше много малка, докато се опитваше да покрие всички дупки.
— Знаеш, че няма да се получи — каза нежно Ноала.
Да, знаех. Което не означаваше, че трябва да ми харесва. Плъзнах ръката си под нейната и покрих дупките с пръстите си, а дланта й продължаваше да лежи върху моята.
— Тогава ще се преструваме. Къде е другата ти ръка?
Тя трябваше да се пъхне някак си между тялото и мишницата ми, за да не докосне меха, но успя да го направи и постави пръстите си върху моите. Нелепите й високи подметки я правеха достатъчно висока, за да може да постави брадичката си на рамото ми.
Гласът ми беше леко прегракнал, когато проговорих:
— Първо жигата, а после твоята мелодия?
— Ти решаваш — каза тя.
— О, отдавна копнея да чуя тези думи — отвърнах и започнах да свиря.
Този път не беше отврат. Сякаш всичко, за което бях мислил някога, беше изчезнало, освен музиката и ръцете на Ноала, увити около мен. Жигата звучеше лека като балон с хелий, високите тонове се издигаха в небето, а ниските потъваха в земята, преди да успеят да излетят отново нагоре. И пръстите ми — отново вършеха работа. Движеха се скоростно като съвършен смазан механизъм, всяка нота излизаше идеална, чиста и равна. Игривите изящни звуци бълбукаха като искрен смях между по-равните, по-спокойни тонове на основния ритъм.
Спрях и гайдата замлъкна — абсолютно, чисто мълчание и се ухилих доволно.
Ноала каза:
— Добре, вече няма нужда да се доказваш, нали? Искаш ли помощта ми или не?
— Какво? — Пробвах да си обърна главата, за да я видя, но брадичката й, опряна на рамото ми, беше прекалено близо и не различавах лицето й. Опитах се да си спомня дали усещах магическата й сила върху себе си, но помнех само музиката и усещането за допира на пръстите й върху моите. И после дойде чистата радост от жигата.
— Мислех, че ми помагаш.
— Както и да е. Не ми обръщай внимание. Ще свирим ли?
— Ти решаваш — подкачих я аз.
— О, колко отдавна копнея за тези думи — не ми остана длъжна тя. Повдигнах ручилата в очакване Ноала да ми каже какво да правя. Този път наистина го почувствах — първо, нещо като пълна тишина, пронизваща тялото ми, и после, топлината на греещото в златно сияние вдъхновение, което протичаше през мен и излизаше от пръстите ми на дълги снопове. Мелодията, която свирех на пианото, се превърна в едно цяло в главата ми, в малка кутийка, която мислено можех да въртя на всички страни, за да видя как е направена, какво създава красотата й и къде можех да махна излишни ноти или да добавя, ако беше нужно, за да направя мелодията подходяща за гайдата.
Дъхът на Ноала пареше врата ми, а пръстите й бяха плътно допрени до моите, сякаш можеше да накара гайдата да свири за нея и да позволи на мелодията да излети навън. Чувах рефрените отпреди, сърцевината на мелодията, начина, по който можех да променя звученето й, за да компенсирам липсата на високите тонове на гайдата. Мелодията беше изпълнена с копнеж, задъхваше се, извиваше се, блестеше и ме болеше само като я свирех, защото заради това беше направена гайдата. Може би аз самият бях направен заради това. За да изсвиря тази песен с ухаещия на лято дъх на Ноала в лицето ми, с този покой и тишина в сърцето ми. В момента нищо не беше по-важно от тази музика.