Ако аз бях режисьор на филма, щях да покажа отново лицето на героинята секунди преди експлозията, за да се види как се напряга цялата — „В капан съм. Няма начин да се измъкна“.
Бях ужасно гладна. Никога не бях оставала толкова дълго без сключена сделка.
Отново се сетих за Килиан, как ме погледна тогава, в минутите преди да умре; чух гласа му — мислех, че и това съм забравила. Но този път, когато видях сцената в главата си, аз бях тази, която говореше, аз гледах към Джеймс.
— Джеймс — казах. — Мисля, че умирам.
Създай текстово съобщение
164/200
До: Джеймс
Всяка вечер танцуваме на хълма и свирим. Толкова се страхувах, че ще се досетиш, когато видиш оценките ми. Първият изпит, на който се провалям. Но вече не ме интересува.
От: Ди
Изпращане на съобщението: да/не
Съобщението ви не е изпратено.
Запазване на съобщението: да/не
Съобщението ви ще се пази 30 дни.
Джеймс
— Вътрешното светилище — каза Пол с благоговеен глас, докато чуках по вратата на Съливан.
Погледнах го смразяващо, но истината беше, че и аз бях дяволски любопитен. Първо, за да разбера какво иска Съливан от нас. И второ, за да видя как изглежда една учителска стая. Винаги съм си представял, че учителите идват да ни преподават сутрин, а после вечер се прибират в кутии за обувки и се пъхат под нечие легло, докато отново ни потрябват.
— Какво иска според теб? — попита Пол за стотен път, откакто получихме бележката, че той ни вика.
— Кой може да знае какво иска Съливан? — отвърнах аз.
Гласът му се чу отвътре:
— Отворено е.
Пол само ме погледна с опулените си очи, така че бутнах вратата и влязох пръв.
Да бъдеш в стаята на Съливан беше… странно. Защото изглеждаше като нашата стая. Същият стар, висок таван, боядисан в бяло, което не беше съвсем бяло („като изакано от пиле“, нарече го веднъж Пол, но го пренебрегнах, защото се предполагаше аз, а не той да бъде саркастичният), и тясното легло с чекмеджета, и скърцащият, протрит дървен под… Един прозорец гледаше към паркинга зад общежитието.
Най-голямата разлика в стаите беше, че Съливан си имаше малко кухненско помещение, залепено до банята. И още нещо — в нашата миришеше на „Доритос“, мръсни дрехи и обувки, а в неговата — на канела от запалената свещ на нощното му шкафче (съвсем според инструкциите на Марта Стюарт) и на цветя. На миниатюрната му кухненска маса имаше голяма ваза с маргаритки, която според мен беше източникът на цветното ухание.
С Пол погледнахме към маргаритките и после си разменихме изненадани погледи. Пич. Цветята бяха направо отвратително… красиви.
— Искате ли омлет? — попита Съливан от кухнята. Беше странно да го видим без учителската му униформа. Носеше черен суичър с качулка с надпис на „Джулиард“ и дънки, които изглеждаха подозрително модерни за учител, и държеше готварска шпатула в ръка. — Не мога да готвя нищо друго, освен омлет.
— Тъкмо вечеряхме — каза Пол. Изглеждаше леко уплашен — сякаш фактът, че май имаше вероятност Съливан да се окаже истински човек, и то не много по-възрастен от нас, го ужасяваше.
Приближих се към него и погледнах в тигана.
— Приличат просто на пържени яйца.
— Омлет е — настоя Съливан.
— И все пак приличат на пържени яйца. И миришат така.
— Уверявам те, това е омлет.
Дръпнах един от столовете край кръглата маса (всички бяха различни) и седнах. Пол побърза да последва примера ми.
— Може да ме уверявате, че това е прасе сукалче, ако искате — казах аз, — но пак ще смятам, че това са просто пържени яйца.
Съливан ми се намръщи и извърши сложния ритуал по пренасяне на яйцата от тигана, опитвайки се да запази палачинковата им форма.
— Е, аз ще ям, докато си говорим, стига това да не ви притеснява, момчета.
— Не бихме искали да изгубите силите си заради нас. Загазили ли сме?
Той примъкна стола от бюрото си в кухнята и се настани на масата заедно с яйцата си.
— В известна степен ти винаги си загазил, Джеймс. Пол никога. Колко време е минало от залез-слънце?
— Трийсет и две минути — каза Пол и двамата със Съливан погледнахме втрещено към него. Внезапно осъзнах, че след първата ни среща никога не съм се вглеждал истински в съквартиранта си. Сякаш си бях създал мнение за него от кръглите му очи зад кръглите очила на кръглото му лице върху кръглата му глава и бях продължил да приемам като даденост това първо впечатление всеки път, когато съм го поглеждал. Изглеждаше ми странно, че всъщност не съм осъзнавал колко напрегнато беше изражението в очите му или колко притеснение личеше в гънката край устните му, докато седяхме под бледата флуоресцентна светлина на кухненската маса на Съливан. Все пак седмици наред бяхме прекарвали всяка нощ заедно. Запитах се дали той се беше променил или аз.