Мегън размаха проклетия сценарий отново и повтори репликата си.
— ПростодумиЛеонНомера на фокусникТоваевсичко…
Нямах нужда да гледам към сценария, но ми беше неудобно да погледна Мегън в лицето, така че погледът ми се рееше над главата й, докато тя продължаваше да се взира в намачкания лист в ръката си.
— Аз бях там, Ана. Видях го да го прави. Пълна отврат.
— Това не е твоята реплика! — каза пак Пол.
— Майтапиш се! — обади се отново Ерик. — Обаче е вярно.
— Гладен съм. — Пол звучеше особено жалостиво. Бях им обещал да поръчам китайско, ако пропуснат вечерята в трапезарията, за да репетираме.
Прииска ми се да напиша автомат на ръката си, за да се подсетя да гръмна някого, но напипах камъчето на Ноала в джоба си и го потърках. Въртях го нервно между пръстите си, взирах се в текста и се опитвах да проумея защо се чувствам толкова колосално тъпо да правя това.
— Никаква храна, докато не направим и сцената с Ерик. Пиесата е едва половин час, стига сте мрънкали.
Вратата проскърца и всички погледнахме гузно натам, сякаш ни бяха хванали да вършим нещо много по-лошо от това да играем ужасно зле пиеса, пълна с метафори. Видях как устните на Пол оформят думите „секси парче“, преди да осъзная, че през червената врата на залата е влязла Ноала.
Ноала тръгна по централната пътека между сгъваемите столове — изглеждаше като амазонка в тесните си клош дънки и очевидно изобщо не й правеше впечатление, че всички са се втренчили в нея. Качи се на сцената, дойде при мен и взе сценария от ръцете ми. Жълтата й тениска с дълги ръкави разкриваше изкусителна част от корема й; по ръкавите имаше поредица от думи, изписани с черен шрифт — втвоитеръцевтвоитеръцевтвоитеръце.
Опитах се да остана спокоен, но по някаква причина на лицето ми заплашваше да се появи усмивка, затова просто забих поглед в сценария в ръцете й, сякаш го четях заедно с нея, и казах:
— Приятели, това е Ноала.
Тя не ги погледна.
— Здравейте — каза, без да се обръща специално към някого. — Тук съм, за да ви помогна да не звучите отвратително. Съгласни ли сте?
— Супер — прошепна Пол.
Мегън не откъсваше очи от Ноала. Мисля, че ревнуваше. Е, добре, ще трябва да го преодолее. Само от присъствието на Ноала до мен вече се чувствах по-добре.
— Добре, изиграйте пак първата сцена, за да видя какво мога да направя — каза Ноала. Очаквах някой да оспори авторитета й, но никой не посмя. Май истината беше, че всички толкова много се радвахме да видим някого, който изглежда знаеше какво да прави — или поне се държеше така, че не ни пукаше кой е той. Тя ме погледна въпросително — имаше много лукав, дяволски вид — все едно искаше да получи потвърждение от мен, че съм съгласен да поеме нещата в свои ръце.
Сякаш някога те е интересувало дали имаш одобрението ми за нещо, помислих си аз и тя ми се усмихна самодоволно. Докосна ме леко по ръката — на едно от малкото непокрити с мастило места — и ми върна сценария. Тази глупава усмивка продължаваше да напира да се появи на лицето ми. Прехапах долната си устна и забих поглед в текста, за да успея да се овладея.
— Готови ли сме да опитаме отново?
Ноала се сви в края на подиума с леко хищнически вид, докато ние започнахме да четем първата сцена. Бяхме минали едва половината и се чувствахме още по-тъпо от факта, че сега бяхме наблюдавани, когато тя ни спря.
— Леле — каза и взе отново текста от мен. — Хора, наистина не ставате.
— Я пак ми кажи коя си ти? — попита Мегън.
Ноала махна с ръка към нея, сякаш казвайки млъкни, и се загледа намръщено в сценария.
— Добре… Първо, Джеймс, ти въобще не ставаш за ролята на Леон. Кръглоли… Пол трябва да го играе. Защо го караш да играе Кембъл? Кембъл е неразбран мегаломан, музикален феномен. Очевидно е, че това си ти.
Другите се засмяха.
— Наистина ли е толкова очевидно? — попитах аз.
— О, моля те — каза Ноала. Посочи отново текста. — Това тук има финеса на бубонна чума. Кембъл, брилянтният неразбран музикален гений, и неговият верен приятел Леон са разкъсани на парчета от овчедушното общество, което се страхува от истинската магия? Майчице, чудя се за кого ли може да става дума? Но поне в тази част има някакво очарование. — Посочи към Мегън, която примигна, сякаш се страхуваше, че от пръстите на Ноала ще се изстрелят смъртоносни лазери. — Мисля, че ще ти е по-лесно да отнесеш думите си към Пол-Леон, отколкото към Джеймс-Леон. Защото да се опитваш да си представиш Джеймс като Леон е просто… ха-ха. — Явно идеята й се струваше толкова нелепа, че дори не можеше да измисли подходящо сравнение. — Както и да е. Опитай така. И бъди Ана. Не си ли чела сценария? Не си ли спомняш какво става с нея?