— Ами нищо особено в сравнение с ролите на Леон и Кембъл — изсумтя Мегън.
— Мислиш така, защото не си го прочела, както трябва. — Ноала премина бързо през текста, като се стараеше да държи изправени листата, без да ги мачка — Господи, толкова си падах по нея! — и посочи едно място. — Виждаш ли тук? Криза на убежденията. Трябва да кажеш всяка от тези реплики така, че когато стигнеш до тук и изречеш последните думи, публиката да ахне — о, мамка му! — и да почувства как вече не им вярва и не ги подкрепя, както е направила и Ана.
Мегън прелисти сценария си, за да открие мястото.
— Не съм мислила за това по този начин.
Ноала сви рамене — е, а би трябвало — и погледна към мен.
— Ти изпълни ролята на Пол от началото. Обърни се към публиката като Кембъл. Трябва ли да ти казвам да повярваш в образа на героя си и да накараш и нас да повярваме?
Не трябваше и тя го знаеше много добре. Нямаше нужда да вземам отново сценария от нея, защото бях запомнил наизуст първата страница.
— Почакай — каза Ноала и отиде до пулта за осветлението. Изгаси лампите, които осветяваха залата, и пусна още една редица от прожекторите над сцената, превръщайки я в остров светлина сред морето от мрак в залата.
Внезапно всичко стана съвсем истинско.
— Сега — каза тя с гласа си, който пазеше само за мен, и посочи предната част на сцената. — Това е мястото ти.
Тръгнах натам — бъди Кембъл — и разперих ръце встрани, сякаш приветствах публиката или призовавах някой или нещо да слезе при нас от небето.
— Добре дошли, дами и господа. Аз съм Иън Евърет Джохан Кембъл, трети и последни. Надявам се, че ще задържа вниманието ви. Трябва да ви кажа, че това, което ще видите тази вечер, е напълно истинско. Може да не е изумително, нито пък шокиращо, може да не е скандално, но ще ви кажа без всякакво съмнение: то е истина. И за това… — спрях за миг — най-искрено съжалявам.
Свалих ръцете си, събрах ги до тялото си, прехапах устни и погледнах към сцената, а после се обърнах и слязох от нея. Ерик изръкопляска от залата, докато присядах до Ноала на ръба на подиума.
— Слава Богу, така е по-добре — прошепна тя в ухото ми. Нямаше нужда да го казва. Гледахме как Пол и Мегън играят Леон и Ана и чудо на чудесата, Пол беше много по-добър Леон от мен, а не знам дали заради него или заради думите на Ноала, но Мегън също беше много по-добра Ана. Все още трябваше да надзъртат в текстовете си, но пиесата вече изглеждаше… приемливо.
— Просто думи, Леон. Номера на фокусник — каза Мегън. Дори сви рамене. Точно както би направил човек в истински разговор. — Това е всичко.
И Пол наистина се разбесня. Искам да кажа — той беше Леон.
— Бях там, Ана. Видях го да го прави. Една жена от публиката се разплака. Те помислиха, че е истина. Те знаеха, че е истина.
Не можах да се въздържа и се ухилих доволно.
Ноала ме ощипа по ръката и когато се обърнах да я погледна, видях, че цялата сияеше от радостта на творчеството. Нещо, което приемах за даденост през целия си живот. Благодаря, Изи Леопард, помислих си аз.
— Моля, имаше нужда от това — каза Ноала, но бях сигурен, че това, което имаше предвид, беше — и аз ти благодаря.
На момчетата не беше позволено да водят момичета в „Сюард Хол“ (при заплахата да ти бъде отсечена главата и пратена на родителите ти с препоръчана поща никой не се и опитваше да го прави), затова изчакахме доставчика с китайската храна пред вратата, а после изнесохме най-удобните столове на света от фоайето в тухления вътрешен двор отзад.
Вечерта беше просто великолепна, разстилаше се над хълмовете зад общежитието в жълти, златни и червени ярки цветове. Достатъчно студено, за да не се навъртат наоколо кръвопиещи насекоми, и достатъчно топло, за да не те побиват кръпки. Нищо не е толкова вкусно като китайския ориз с пилешко, който ядеш от кутия с пластмасова вилица, докато си се излегнал на любимия си стол, а момичето ти се е свило до теб на облегалката му.