Запазване на съобщението: да/не
Съобщението ви ще се пази 30 дни.
Създай текстово съобщение
73/200
До: Джеймс
О, Господи, през цялото време е бил някой друг, не Люк. Какво да правя?
От: Ди
Изпращане на съобщението: да/не
Съобщението ви не е изпратено.
Запазване на съобщението: да/не
Съобщението ви ще се пази 30 дни.
Създай текстово съобщение
236/200
До: Джеймс
Човекът, на когото можех да се доверя, е бил тук, точно до мен. Пишех му есемеси, но не ги пращах. Като този, който също няма да изпратя. Вече е много късно и не искам да пострадаш. Чувам ги, те идват. Обичам те.
От: Ди
Изпращане на съобщението: да/не
Съобщението ви не е изпратено.
Запазване на съобщението: да/не
Съобщението ви ще се пази 30 дни.
Джеймс
Беше толкова рано, че дневната светлина изглеждаше ужасно крехка; струваше ми се, че ако си поемех по-дълбоко въздух, светлината на хоризонта щеше да се взриви и да се разсее в тъмнината. В този смразяващо студен сумрак намерих Ноала в подножието на хълма, зад училището. Кафявият ми суичър изобщо не ме пазеше от студа и само няколко минути след като приседнах до нея на земята, вече зъзнех.
— Ноала — повторих отново, защото не знаех какво друго да кажа.
Толкова бях свикнал с нейния напорист характер, с проявите й на сила и дори арогантност, че сега просто не можех да откъсна изумения си поглед от нея. Беше полегнала в тревата и приличаше на онези пластмасови кукли, използвани за модели за първа помощ, с разперени встрани ръце; голите й дълги крака бяха кръстосани един върху друг. Тя наистина беше просто едно момиче с нежно, крехко тяло, което сякаш беше облякло нечии чужди дрехи, за да изглежда по-голямо.
Защо не се събуждаш? Дишането й беше много забавено, все едно не й костваше никакво усилие просто да пропусне едно поемане на въздух и после още едно, и още едно…
Скърцах със зъби и замръзвах от студ, но свалих суичъра си и завих с него голите й крака. Пъхнах едната си ръка под коленете й — Господи, кожата й беше направо ледена — а другата под врата й, повдигнах я в скута си и я притиснах към тялото си.
По кожата ми плъзнаха тръпки, но този път не бяха от нея, а от студа. Облегнах главата й на гърдите си; дори през тениската си усещах колко хладна беше бузата й. Свих се по-близо до нея. Дъхът й обливаше лицето ми, но този път не усещах никакво ухание. Нямаше цветя. Нищо.
— Какво не е наред? — попитах аз.
Не изпитвах нито тъга, нито гняв, понеже не можех да си представя защо все още не отваря очите си. Можех да мисля само за това, че седя в средата на полето с умиращо момиче в ръцете си, а мозъкът ми отказваше да се съсредоточи върху нещо друго, освен това как косата й падаше върху лицето й, лишената от цвят трева на зазоряване и една малка част от ръкава на суичъра ми, която се беше разнищила.
Изведнъж си дадох сметка, че още някой се беше свил на тревата срещу мен, и това направо ми изкара ангелите, защото не знаех как е дошъл тук, нито колко време е стоял и ни е наблюдавал.
— Сантименталността е доста опасно нещо — каза този някой и с ужас осъзнах, че знам чий е този глас.
— И как стигна до този извод? — попитах, като измъкнах ръката си изпод коленете на Ноала, за да може Елинор да види желязната ми гривна.
— О, не се притеснявай, гайдарю — каза тя. — Този път не съм дошла, за да отнема живота ти. Зърнах тревогата ти и просто реших да видя дали не мога да бъда от помощ на един от моите умиращи поданици.
Беше толкова ужасяващо красива по един сладък и жесток начин, че гърлото ми се присви от непозната болка. Коленичи пред мен и протегна дългите си пръсти към челото на Ноала, но не я докосна.
— Наистина не разбирам как може да понася това желязо, бедничката. Каква ирония — в крайна сметка именно човек ще я убие.
— Откъде ти хрумна?
Елинор се изправи отново, бледозелената й рокля се разпиля около нея като ефирни цветя в тревата.
— Е, все пак тя е леанан шии, гайдарю. Със сигурност си наясно как поддържа живота си?
Беше права. Аз бях виновен. Просто досега не си бях позволил да мисля за това.
— С живота на другите, нали? С живота на хората.