— С години, гайдарю. Тя взема години от живота на тези, които дарява с вдъхновението си. А от теб не е взела нищо, нали? — Кралицата събра грациозно ръцете си в скута си и ги изгледа нежно, сякаш позицията на събраните й един до друг пръсти й доставяше истинска наслада. — Както казах, сантименталността е доста опасно нещо. И също така много човешко.
Разтреперих се целият — и от студения въздух, и от близостта на Елинор. Всичко в мен крещеше, че тя е древно, диво създание и трябва да се махна веднага оттук. Беше ми нужна цялата ми сила, за да не пусна Ноала на земята и да не се разкарам на мига от това място.
— Колко години й трябват?
Кралицата на феите вдигна лицето си към мен и ми се усмихна с ужасяващо съвършените си перлени зъби. Разбрах, че се е надявала да задам точно този въпрос. Но не ми пукаше. Просто исках да знам.
— Мисля, че две години ще й стигнат, за да издържи до Хелоуин — каза тя и се усмихна отново, този път на ръцете си, малка, почти неуловима усмивка, от която тревата около нас се олюля. — Тя трябва да изгори, нали знаеш. Тялото й живее само шестнайсет години дори да не се е лишавала от човешки живот. Затова отива доброволно на кладата на всеки шестнайсет години. Бедното създание е наясно, че ако не се изпече доброволно — Елинор сви рамене, — ще умре завинаги. Разбира се, сега вероятно ще умре, каквото и да стане.
Затворих очи за частица от секундата. Исках да ги държа така по-дълго, за да помисля малко, но мисълта, че няма да виждам намиращата се толкова близо до мен Елинор във всеки един миг, ми се струваше най-страшната на света.
— Как да го направя?
Елинор ме погледна нежно.
— Какво да направиш, гайдарю?
С голямо усилие процедих през зъби:
— Да й дам две години от живота си. — Две години не са много време. Когато стана стар побъркан дядо, няма да ми пука дали ще умра две години по-рано. Бях готов да направя всичко, за да върна топлината в студената до смърт кожа на Ноала и цвета в устните й.
— Знаеш, че тя ще те забрави, след като изгори, нали? — Устните й бяха присвити като съвършена по форма роза, но очите й искряха. Беше като малко дете, което знаеше някаква тайна и се пръскаше от нетърпение да я сподели.
— Така си мислех преди — отвърнах аз. — Но предполагам, че сега ще ми кажеш нещо друго.
Слънцето се надигаше зад хълмовете. Устните на Елинор се разтегнаха широко от удоволствие и събудиха в мен спомени за пеперуди, цветя, слънце, смърт, разложена плът…
— Така е — каза тя, леко задъхвайки се. — Не позволявай някой да твърди, че Кралицата не е загрижена за своите поданици. Ако ти се довери напълно и ти каже истинското си име, гайдарю, истинското си име, което ще ти даде власт над нея — както става с всички феи — можеш да съхраниш спомените й. Ще я гледаш как изгаря от началото до самия край и когато това стане, трябва да кажеш на глас истинското й име седем пъти, без прекъсване, и щом тя се надигне възродена от пепелта… ще си спомни всичко.
Подозрението направо физически пропълзя по кожата ми, но думите на Елинор звучаха като истина. Все пак трябваше да попитам:
— Защо искаш да й помогнеш?
Кралицата разпери небрежно ръце, сякаш отваряше книга, и сви деликатно рамене.
— Просто съм великодушна. Сега, по-добре побързай и я целуни, гайдарю. Дай й чрез дъха си две години, ако това желаеш. — Изправи се и изтупа коленете си с бледите си, бледи ръце. — Та-та!
И с едно потрепване на въздуха наоколо и рязко свиване, което прониза дробовете ми, тя изчезна. И слънцето изгря. И Ноала беше до мен.
Отместих разпилените светли кичури коса от луничавото й лице и леко притиснах устни до нейните. Не чувствах, че целувам Ноала. По-скоро все едно беше труп. Нищо не стана. Целувах мъртво момиче и нищо не се получаваше.
Две години, Ноала. Не е чак толкова много. Искам да ти ги дам. Просто ги вземи. Целунах я отново и вдишах силно дъха си в устата й.
Все още не чувствах никаква промяна. По дяволите. Не трябваше ли да се съживи и да подскочи, ако номерът действа? Пробвах отново — три пъти за късмет, нали? — и се опитах да си представя как моят живот се влива в нея. Не ми пукаше, че ще ми отнеме две години. Не ми пукаше дори да бяха десет. Главата й се отметна назад и кожата й изпръхна цялата. Изглеждаше мъртва и студена като замразено пиле.
— По дяволите, Ноала! — Ръцете ми трепереха, а малко по-късно и цялото ми тяло се разтресе. Извадих телефона от джоба си, отворих го с една ръка, затворих очи и се опитах да извикам в главата точните цифри. Представих си ги изписани върху кожата ми и те се появиха. Набрах номера и позвъних.