Телефонът иззвъня два пъти и гласът на Съливан, дрезгав и сънлив, се чу от другата страна:
— Ало? — После добави като по задължение: — Тук е Патрик Съливан от „Торнкинг-Аш“.
— Имам нужда от вас — казах аз. — Помогнете ми.
Внезапно дрезгавият глас прозвуча много по-будно:
— Джеймс? Какво става?
Не знаех какво да му кажа. Едно момиче умира в ръцете ми.
— Аз… Има ли някой друг буден? Трябва да доведа някого. Имам нужда от помощта ви. — Осъзнах, че се повтарям, и млъкнах.
— Нямам представа за какво говориш, но ще отключа задната врата. Явно не си го направил още…
— Ще бъда там след няколко минути — прекъснах го аз. — Съливан казваше още нещо, но аз затворих телефона и го прибрах обратно в джоба си. Подхванах Ноала под мишниците и под коленете и се опитах да я вдигна.
— Хайде, миличка. — Изправих се на крака и се олюлях леко. Суичърът ми падна на земята. Все тая, ще го взема по-късно. Заклатушках се из високата трева — на места стигаше до кръста ми, докато стигнах до територията на училището и след това минах откъм гърба на общежитието.
Съливан ме чакаше на задната врата по пижама. Без да каже и дума, задържа вратата, докато пренасях Ноала вътре.
Каза само:
— Стаята ми е отворена.
Вътре все още миришеше на канела и маргаритки, макар никъде да не се виждаха нито свещи, нито цветя; по целия под бяха разпилени изписани листове. Съливан ми посочи леглото си, което беше напълно оправено и осветено от студената светлина на бледото утринно слънце, влизаща през прозореца.
Трябваше да положа Ноала внимателно на леглото, но ръцете вече адски ме боляха и по-скоро я изпуснах върху него.
Съливан постави ръката си на рамото ми.
— Ученичка ли е?
— Не. — Махнах косата от лицето й. — Оправи я.
Той се изсмя някак отчаяно.
— Явно имаш голяма вяра в мен. Какво й е?
— Не знам. Мисля, че аз съм виновен. — Не го поглеждах. — Тя е фея. Муза.
— Господи, Джеймс! — Съливан ме стисна силно за рамото и ме обърна към себе си. — Ти ми каза, че не си сключил сделка с нея! Какво, по дяволите, прави в леглото ми?
Стоях там, пръстите му се забиваха в плътта ми, а аз се взирах в него. Той трепереше и по цялото му изражение личеше, че в момента ме мрази.
— Не съм направил нищо. И затова тя е тук. Не взе нищо от мен и мисля, че сега умира. Мистър Съливан, моля ви.
Той ме погледна отново.
— Моля ви.
Не можах да позная гласа си. Звучеше странно. Слаб. Отчаян.
Съливан издиша тежко и ме пусна. Потърка лицето си с ръка известно време, сякаш мислеше за нещо, а после застана до мен пред леглото.
— Джеймс, сигурно грешиш. Леанан шии изчезва, когато не е получила редовната си порция енергия. Не може да остане видима. Тази фея — това момиче… това е странно — реакцията е напълно човешка.
— Тя не е човек.
Съливан постави ръка на челото на Ноала, очите му пробягаха по цялото й тяло.
— Много е слаба — отбеляза той. — Кога за последно е яла?
— Какво? Не знам. Тя не яде човешка храна. — Но щом го казах, се сетих за зрънцето ориз, полепнало по устната й.
— Да бе, много смешно. Покрий я, замръзва.
Скри се в малката кухничка и чух как отваря вратата на хладилника. Измъкнах одеялото изпод краката на Ноала и го метнах върху нея. Прокарах пръст по студената й скула; нямаше никакъв признак, че е започнала да се стопля. Проследих тъмните хлътнали кухини под затворените й очи. Обзе ме някакво странно самосъжалително чувство, прииска ми се да се свия на кълбо до нея и също да затворя очи.
Когато Съливан се появи от кухнята, около него се носеше силен плодов аромат.
— Това е сода — каза, сякаш се извиняваше. Очите му се спряха за миг върху пръстите ми, които все още докосваха кожата на Ноала. — Най-сладкото и наситено със захар нещо, което имам подръка. Имам и мед, но е прекалено лепкав. Изправи я. Надявам се, че ще може да го преглътне. Нямам идея какво, по дяволите, правя.
Опитах се да повдигна леко Ноала. Тялото й увисна безжизнено на рамото ми. Имах чувството, че със Съливан сме като бавачки на малко дете. Повдигнах челюстта й, а той започна да налива содата в устата й.