— Леко, да не се задави.
Облегнах главата й назад и прокарах ръка по гърлото й. Бях виждал Ди да прави така, когато искаше кучето й да преглътне хапчетата си.
Ноала преглътна.
И после още веднъж. Продължихме да го правим, докато се убедихме, че е изпила поне половината чаша сода, и после тя се закашля.
Кашлянето е добър признак, нали?
— Още? — попита Съливан. Не знаех кого точно пита, защото изобщо не разбирах какво правим.
Ноала отвори очи. За около секунда изглеждаше като че ли погледът й не може да се съсредоточи върху нищо, просто се рееше, но после видях как очите й се спират върху мен, после върху Съливан и след това оглеждат стаята.
Първите думи, които каза, бяха типични за нея.
— О, мамка му.
Ноала
— По-добре ли се чувстваш? — попита ме Джеймс. По някаква причина ми напомняше за ябълка. Лицето му беше загоряло от всичките следобеди, прекарани навън в репетиции, а след като косата му беше пораснала отново, изглеждаше дори още по-червена отпреди. Всичко, свързано с него — как стоеше на хълма до мен, а пръстите му си играят с връхчетата на златната трева — наистина ми напомняше за ябълка. За къснозреещите плодове, които се наливат през лятото, преди да се разкрият в пълната си прелест.
Мачках нервно опаковката на някакъв десерт, озовал се неизвестно как в ръцете ми.
— Всичко е по-добре от смъртта, нали? Какво, по дяволите, иска от мен Съливан? Защо ме прати на този хълм? Не съм някакъв енот, който си намерил да рови в боклука ти. Не можеш просто да ме върнеш обратно в дивата природа и да очакваш да се изпаря.
Джеймс ми се усмихна леко, но видях, че пръстите му потъркват камъчето на тревогите в джоба му.
— Не мисля, че Съливан очаква да изчезнеш отново в пустошта, моя скъпа пепелянке. Може би се надява. Но не го очаква. Каза, че иска да си поговорите.
— Можем да си говорим навсякъде.
— О, прекрасно го знам. Но разбирам какво има предвид. Твоето… някак определено нетрадиционно и — малко е да се каже — проблемно появяване може да привлече нежелано внимание. Особено в момчешкото общежитие.
Сухата трева изшумоля, когато полегнах по гръб на земята и се загледах в дълбокото синьо небе. Нямаше нито един облак и както си лежах така, не виждах никое от ярко оцветените дървета в подножието на хълма. Все пак всичко в този ден — студът, който хапеше кожата ми, миризмата на пушек и гора, устремният порив на вятъра — крещеше, че Хелоуин вече е тук.
Джеймс се наведе над мен, тялото му хвърляше сянка върху моето. Когато слънцето не ме докосваше, ми ставаше ужасно студено.
— Добре ли си?
— Спри да ме питаш това — казах аз — Супер съм. Направо цъфтя. На върха на щастието съм, няма накъде повече. Как ме откри?
— Лежиш в тревата на метър от мен. Не е нужна голяма интелигентност.
— Легни долу, за да те шамаросам — казах му аз, а той се усмихна с обичайната си полуусмивка. — Имах предвид преди. Как ме откри на хълма, когато изпаднах в безсъзнание? Беше нощ.
О, Господи. Изчерви се. Дори не знаех, че Джеймс Морган може да се изчервява. Със сигурност знаех, че не можех да си го представя. Той извърна поглед, сякаш така щеше да прикрие поруменелите си страни, но все още виждах червените му уши.
— Аз… аз те сънувах.
— Сънувал си ме? — Първото, за което помислих, бяха всички онези нощи, в които беше сънувал Ди, а не мен. После си дадох сметка какво означаваше изчервяването му. — Какъв точно беше сънят?
Джеймс разсеяно погали камъчето в джоба си, преди да скръсти ръце на гърдите си.
— Ха. Много добре знаеш какъв беше сънят.
Намръщих се за миг и го погледнах изненадано, но след това се сетих, че той смяташе, че вече съм разчела мислите му. И тогава осъзнах, че не го бях направила.
А после разбрах, че не мога да го направя.
Взирах се в него и се опитвах да открия каквато и да било следа от мислите, които нормално виждах и тълкувах, но там нямаше нищо. Дори не можех да си спомня как го бях правила преди. Беше като да откриеш, че си спрял да дишаш, и да се опиташ да си спомниш как се вкарва въздух в дробовете.