Той не потръпна. Просто притвори наполовина очите си и извърна поглед встрани за миг. После погледна отново към мен, към рамото ми.
— Имаш комар на рамото си.
Плеснах с ръка там, където се беше втренчил, и проверих дланта си. Нищо.
Съливан звучеше уморено.
— Ето това сме ние за Тях, за дворцовите феи — нищо. Това открих. Ние не сме им равностойна раса. Нашето страдание не означава нищо за Елинор и за другите като нея. Ние сме просто размазан комар на рамото им.
Ноала каза:
— За дворцовите феи може би. Но не и за самотните феи, феите отшелници. Не и за мен.
Съливан повдигна въпросително вежди.
— Нима? И не си искала да сключиш сделка с Джеймс? Просто изпитваше искрено и невинно приятелско чувство и искаше да се радвате заедно на птичките и тревичките?
Исках да я защитя, макар да знаех, че е прав. Когато се срещнахме, бях просто поредната мишена на Ноала. Но и аз бях също толкова виновен, нали? Защото и тя беше просто поредната фея за мен.
Ноала само погледна към него, беше прехапала леко устни.
— Вижте — казах аз. — Осъзнавам, че и двамата имате желание да се удушите през масата, но не мисля, че това е най-полезният начин да си уплътним времето, и — честно казано — не смятам, че ще имам достатъчно пари за бакшиш на сервитьорката, за да разчисти, след като се изтрепете. А, ето я и храната ни. Нека да се нахвърлим върху нея, а не един върху друг.
След като момичето остави сандвичите ни и ги огледахме, за да намери Съливан онзи без майонезата, попитах отново:
— И така, защо тя трябва да яде? Ако причината не е в това, че не е взела нещо от мен — както каза и ти преди — тогава защо?
Съливан махна салатата от сандвича си с уста.
— Просто казвам, че тя би трябвало да е много изнемощяла и да й е по-трудно да поддържа видимата си форма, щом не е взела нищо от теб. Освен това изглежда много по-малко… ефирна в сравнение с последния път, когато я видях. — Ноала се канеше да изпротестира нещо, но той добави бързо: — Виждал съм твоята сестра да отпада и залинява между жертвите си, веднъж, преди години.
Ноала замълча. Не просто замълча, стана абсолютно тиха. Като пълно отсъствие на звук, движение, мигане, дишане. Превърна се в статуя. И след това попита много спокойно:
— Моята сестра?
— Не знаеше ли, че си имала… ами, да, предполагам, че няма откъде да знаеш, нали? — Съливан махна и доматите от сандвича си и ги подреди на купчинка в чинията си, без да се докосват до салатата. — Разбира се, тя не приличаше на теб, когато я видях — все пак ти можеш да изглеждаш както си пожелаеш. Но тя също беше леанан шии. Нямаше да си помисля, че сте свързани по някакъв начин, ако Елинор не ми го беше споменала. Имали сте един и същи баща. Съжалявам. Не исках да те разстройвам.
Последната му реплика звучеше малко странно, като се имаше предвид доскорошното му отношение към нея. Може би слисаното й мълчание го беше размекнало.
— Били сме две?
— Две, наричани с едно и също име — каза Съливан. Погледна я така, сякаш това трябваше да означава нещо специално за нея. — Отвъдните. За да ви противопоставят на своите, обитаващи техния свят. Все едно сте хора. Не беше хубаво име.
— Чакай — прекъснах го аз. — Значи Те са смятали Ноала за човек?
Не мисля, че гласът ми прозвуча обнадеждено, но Съливан кара бързо:
— Не буквално. Само защото леанан шии прекарва толкова много време с хората и често прилича на тях. Дори приема някои човешки навици.
Сетих се как Ноала седеше в киното и си фантазираше, че е режисьор. Съвсем като човек.
Осъзнах, че Съливан се е втренчил в нея, и се обърнах да я погледна и аз. Очите й бяха притворени, а на лицето й се беше появила една от дяволитите й доволни усмивки. В ръката си държеше наполовина изяден резен картоф.
— Казах ти, че ще ти хареса.
Тя отвори очи.
— Бих могла да живея само на пържени картофки.