Бях в някакво странно шокирано-ужасено-омагьосано състояние. Досега не бях виждал истински мъртвец, освен по телевизията, а като за пръв път, примерът беше потресаващ. Зачудих се дали трябва да се обадя в полицията. Беше безгрижно от страна на феите да прободат някого и да го захвърлят да лежи така.
— Какво си направил, за да те убият, човеко? — попита Ноала мъртвеца.
Погледнах я. Думите й изглеждаха ужасно състрадателни, особено казани от нея. И тогава осъзнах, че песента на Рогатия звучи в главата ми, нямах представа от колко време е там.
— Ноала, песента. Той…
Тя ме сграбчи за ръката и ме дръпна на другата страна.
— Там!
И той беше там, огромните му рога наподобяваха формата на голите клони на дърветата зад него. Крачеше покрай нас, само на няколко метра разстояние. Никога не бях мислил, че ще трябва да го преследвам. Човек обикновено бяга от нещо толкова ужасяващо.
С Ноала се впуснахме след него, но не успявахме да го настигнем. Всъщност разстоянието помежду ни все повече се увеличаваше, необятно море от червено-златна трева. И после осъзнах, че той е започнал да тича — с бавните, грациозни подскоци на едро животно. Рогата се издигаха нагоре при всеки гигантски подскок.
Аз също се затичах, а чух, че и стъпките на Ноала станаха по-тежки и по-бързи. Господарят на мъртвите оставяше утъпкана пътека след себе си, но тревата отново се изправяше, преди да успеем да стигнем до нея. Студеният въздух раздираше гърлото ми и вече се канех да се откажа, когато изведнъж видях, че зад гърба му се развява дълъг черен плащ. Щом го различавах, значи бях близо.
Впуснах се в преследването така, сякаш животът ми зависеше от това. Протегнах се колкото можех по-напред и пръстите ми уловиха тъканта, груба и студена като самата смърт. С другата си ръка хванах Ноала. Почувствах как тя ме стисна секунда преди Рогатият да започне да ни тегли след себе си.
Не знаех дали тичам, или летя. Тревата ставаше все по-равна под нас, а слънцето изчезна зад хълмовете. Въздухът се заледи в устата и в носа ми и в мрака се виждаше само заскрежената пара от дъха ми. Над нас се появиха звездите, милиони и милиони, повече звезди, отколкото бях виждал някога, и чух как Ноала ахна, но не знаех дали от удоволствие или от страх. Може би и двете.
И продължавахме да тичаме. В небето преминаваха комети, вятърът ни удряше силно и хълмовете се скриха завинаги. Нощта стана по-дълбока и по-тъмна и внезапно пред нас се появи огромна черна река. Продължихме право към нея.
Умът ми казваше пусни се.
А може би беше Ноала.
Не знам защо увиснах върху плаща, който се вееше от раменете на Рогатия. Смъртта блестеше под нас, черна и пълна със звезди като небето над главите ни. Не бях виждал такова нещо. Никога. Може би бях зървал частица от него, онова мрачно обещание за края, на което понякога се натъкваме. Но никога не се бях хвърлял право напред, с широко отворени очи.
Някой се разсмя точно когато телата ни се сблъскаха с повърхността на реката.
Ноала
Не, не беше тъмно. Беше нищо. Ръката на Джеймс трябваше да е в моята, но не усещах нищо. Не чувствах суичъра на раменете си, нито дъха, излизащ от устата ми. Нито устата си.
Допрях ръка до устните си, за да си докажа, че са там, но те не бяха. Нямаше устни. Нямаше ръка. Само поглъщаща тъмнина — защото, естествено, аз нямах тяло, така че нямах и очи, за да видя каквото и да било.
Времето не съществуваше. Нищо не се простираше пред и зад мен, без начало и без край.
Аз самата бях спряла да съществувам.
Започнах да пищя, но без уста или звуци, които някой да чуе, това броеше ли се за писък?
След това разбрах, че имам ръка, защото някой я сграбчи. И уши, защото чух Джеймс да казва:
— Ноала! Защо не може да ме чуе?
Нещо упорито се втриваше в кожата ми, притискаше се в ръката ми, стигаше до устата ми. Сол, като вкуса на пържените картофки.