Выбрать главу

Том Кланси

Баланс на силите

1

Понеделник, 16:55 ч. Мадрид, Испания

— Направо се издъни — каза Марта Макол. Беше съвсем откровено отвратена от младата жена до себе си и й трябваше време да се поуспокои. Наведе се към Ейдийн, за да не могат да я чуят околните пътници. — Изпусна си нервите. Знаеш колко много неща са заложени на карта. Подобно нещо е непростимо.

Марта, с внушителното си излъчване на статуя, и слабоватата й помощничка Ейдийн Марли стояха на пътечката между седалките в близост до предната врата на автобуса. Пухкавите, закръглени страни на Ейдийн бяха почти толкова червени, колкото и косата й. Младата жена нервно мачкаше влажна хартиена кърпичка.

— Не си ли съгласна? — попита Марта.

— Съгласна съм — отвърна Ейдийн.

— Кажи, за Бога!

— Казах ти — повтори Ейдийн. — Съгласна съм. Сгреших. Напълно и тотално.

Ейдийн вярваше в това, което казва. Беше се държала импулсивно в ситуация, на която вероятно не трябваше да обръща никакво внимание. Но също като прекалено силната й реакция преди няколко минути, и конското от страна на Марта беше пресилено и унищожително. През двата месеца, откакто Ейдийн беше започнала работа в офиса по политика и икономика към Оперативния център, другите трима служители нееднократно я бяха предупреждавали да направи всичко възможно да не разгневява шефката.

Сега разбираше защо.

— Не знам какво се опита да докажеш — продължи Марта. Все още беше наведена към Ейдийн и тонът й бе все така рязък. — Не искам обаче това да се повтаря. Не и когато си с мен. Ясно ли е?

— Да — отвърна Ейдийн засрамено.

„Господи — помисли си тя, — стига вече!“ За момент се върна в спомените си за семинара, който беше посетила в американското посолство в Мексико Сити. Че похитителите изнудват най-добре заложниците си, когато последните са най-уязвими в емоционално отношение. Особено чрез чувството за вина. Дали Марта беше изучавала тази техника, или беше стигнала до нея сама?

И почти веднага се зачуди дали не съди шефката си прекалено строго. В края на краищата това беше първата им съвместна акция по линия на Оперативния център. При това важна.

Най-сетне Марта спря да я гледа сърдито. Но само за момент.

— Не мога да повярвам — продължи тя и пак погледна подчинената си. Гласът й беше точно толкова висок, колкото да се чува над рева на мощния мотор. — Кажи ми нещо. Мина ли ти поне за момент през ума, че полицията може да ни задържи? Как щяхме да обясним това на чичо Мигел?

„Чичо Мигел“ беше кодовото име на човека, с когото бяха дошли да се видят — депутата Изидро Серадор. До пристигането им в Congreso de los Diputados — Конгреса на депутатите — трябваше да го споменават само под това име.

— За какво да ни задържат? — попита Ейдийн. — Честно да ти кажа — не. Въобще не се сетих за това. Ние просто се защитавахме.

— Защитавали сме се? — възкликна Марта.

Ейдийн я погледна.

— Ами да.

— И от кого?

— Как така от кого? Онези мъже…

— Онези испанци — поправи я Марта, все още приведена към нея. — И щяхме да имаме тяхната дума срещу нашата. Две американки, които се оплакват, че са били насилени, на полицаи — мъже, който по всяка вероятност също упражняват известно количество насилие. В тяхната policia направо щяха да ни се изсмеят.

Ейдийн поклати глава.

— Не вярвам, че щеше да се стигне чак дотам.

— Ясно — отсече Марта. — Сигурна си. Можеш ли да ми гарантираш, че нямаше да се стигне дотам?

— Не, не мога — призна Ейдийн. — Но дори при това положение ситуацията щеше…

— Какво? — попита Марта. — Да свърши ли? Ти какво щеше да направиш, ако ни бяха арестували?

Ейдийн погледна навън — към прелитащите пред погледа им магазини и хотели на търговския център на Мадрид. Преди известно време беше взела участие в един от компютъризираните Проекти за военна симулация на Оперативния център — свободно избираем тренинг за членовете на дипломатическия персонал. Участниците в тренинга успяха да усетят онова, което колегите им трябваше да понасят в случаите, когато дипломацията се проваляше. Повече жертви, отколкото можеше да побере умът. Онова упражнение беше много по-лесно от това тук.

— Ако ни бяха арестували — каза Ейдийн, — щях да се извиня. Какво друго ми оставаше?

— Съвсем нищо — отвърна Марта. — И точно това се опитвам да ти обясня. Макар че вече е малко късничко, не мислиш ли?

— Знаеш ли какво? — рече Ейдийн. — Права си! — Тя погледна Марта в очите. — Всичко, което искам да направя сега, е да ти се извиня и да забравим цялата работа.

— Естествено, че ще го искаш — отвърна Марта. — Но аз не действам така. Когато не съм на кеф, го показвам.