Ако Мария Корнеха беше готова да го приеме, той беше решен повече да не я губи за нищо на света. Нито за минута. Болката от проиграване на втори шанс щеше да е много, много по-силна.
Мария потърси и намери ръката му. След миг и очите й срещнаха неговите. Една от болежките поне отмина, когато стана ясно, че и тя се чувства по същия начин.
50.
Вторник, 07:20 ч. Вашингтон
Въпреки че почти не беше спал през последните двайсет и четири часа, Пол Худ се чувстваше изненадващо свеж.
Беше говорил с полковник Огъст и Ейдийн Марли, след като те се върнаха в щабквартирата на Интерпол. По онова време още не се знаеше каква ще е съдбата на Даръл Маккаски, Мария Корнеха и Луис Гарсия де ла Вега — въпреки че генерал Маноло де ла Вега го беше уверил, че когато му дойде времето, вътре ще влезе полицейски отряд, дори ако трябва той самият да рита всички по задниците.
Най-накрая Маккаски се обади от една военнополева болница, за да каже, че са добре. Когато се добереше до някой обезопасен телефон на Интерпол, щеше да се обади за доклад с повече подробности.
Худ, Роджърс, Хърбърт, Кофи и Плъмър отпразнуваха събитието с кафе и взаимни поздравления. Обади се и посланикът Абрил, за да каже, че кралят и премиерът са информирани и ще направят изявление пред народа в два следобед местно време. Абрил не можеше да им каже дали кралският дворец е отнет от ръцете на войската на генерал Амадори. Допълни, че на Белия дом ще му бъде изпратена информация веднага щом такава се появи и успее да си проправи път през всичките бюрократични канали.
Абрил не можа да им каже и какво евентуално е бъдещето на Испания — не само защото това нямаше да е на място, ами и защото наистина не знаеше.
— Както депутатът Серадор, така и генерал Амадори отприщиха някои много силни противникови сили — каза той. — Бяха подкладени редица етнически и културни различия. Надявам се — макар и да не съм съвсем сигурен, — че те могат да бъдат овладени.
— Ние също ще се молим за добър изход — каза Худ.
Посланикът му благодари.
След като разговорът приключи, Хърбърт измърмори няколко солени южняшки израза по адрес на посланика и тайнствеността му, макар Плъмър да му припомни, че Абрил действа според протокола за подобни ситуации.
— Спомням си колко беше разстроен Джими Картър, когато бяха освободени американските заложници в Техеран — каза той. — Иранците изчакаха Роналд Рейгън да изрече клетвата за влизането си в длъжност и чак тогава ги пуснаха. Когато бившият президент Картър се обадил в Белия дом, за да разбере дали американците са освободени, му отговорили, че информацията се филтрира. Разбрал истината много по-късно.
Хърбърт обаче не се успокои, а вдигна телефона на страничната облегалка на инвалидната си количка, обади се в собствения си кабинет и помоли помощника си да се обади на Интерпол и да разбере дали наблюдателите на покрива на Операта имат някакви последни данни за положението в двореца. След не повече от две минути беше осведомен, че стрелбата е прекратена, а на няколкото места в двора, които те можели да наблюдават, полицията държала нещата в свои ръце. Едно обаждане до Стивън Винс и сводка със сателитите на националното разузнаване потвърдиха, че войниците сдават оръжието си, а цивилните лица се отвеждат до временна лаборатория на Червения кръст, установена до катедралата „Алмудена“.
Хърбърт се усмихна тържествено.
— Какво ще кажете да информираме Абрил, че „дипломатическите канали“ вече включват много повече станции отпреди?
Най-накрая се обади и Маккаски — чак в седем и четирийсет и пет. Худ включи разговора на спикър. Маккаски каза, че бил напълно изтощен, имал три счупени ребра и натъртен бъбрек. Иначе бил в добро състояние на духа. Мария и Луис трябвало да минат през операция, но и двамата щели да се оправят.
— Аз ще остана тук известно време, за да се възстановя — допълни Маккаски. — Надявам се, че няма проблеми с това.
— Никакви — увери го Худ. — Остани, докато се възстанови всичко, което ти е необходимо.
Маккаски му благодари.
Никой не посмя да обсъжда ролята на Маккаски в убийството на генерал Амадори. Въпросът нямаше да се обсъжда, докато някой от Оперативния център — по всяка вероятност това щеше да бъде Майк Роджърс — не отлетеше за Мадрид, за да говори с него. Сред агентите на разузнаването съществуваше неписаното правило, че всяко убийство трябва да се третира с церемониално страхопочитание. Обсъждането със съответния агент трябваше да се прави лице в лице, почти като изповед. По този начин се затвърждаваше мнението, че убийството на лидер или шпионин никога не се приема като нещо естествено, макар понякога да е съвсем наложително.