Младият мъж прокара загрубялата си ръка през къдравата си черна коса, след това погледна часовника си. Естебан Рамирес — тоя заможен кучи син, който се канеше да ги вкара всички под железния ботуш на червивата си с пари кохорта — беше казал, че убиецът ще пристигне на летището след един час. Когато чу това, Адолфо предаде по радиостанцията за връзка на лодката с брега информацията на партньорите си в северозападните Пиренеи — Даниела, Висенте и Алехандро. Те се отправиха бързо към летището, което се намираше на около деветдесет километра източно от Билбао. Точно преди две минути му бяха изпратили съобщение, че самолетът е кацнал. Един от хубавците на Рамирес трябваше да доведе убиеца насам. С останалите членове на „фамилията“ щяха да се оправят по-късно. По-точно, ако те не паникьосаха и не се разпръснеха самички. За разлика от Адолфо, повечето от тия копелета се справяха прилично единствено когато действаха в големи и брутални банди.
Адолфо си взе цигарата, дръпна за последен път и я изгаси. Извади лентата от касетофона и я пъхна в джоба на ризата си под дебелия черен пуловер. Ръката му докосна кобура, в който беше затъкнат един 9-милиметров „Берета“. Оръжието беше използвано от американските военноморски сили в Ирак. Беше стигнало до Генерала посредством сирийския подземен свят. Адолфо сложи една касета с каталунска народна музика за китара и натисна „PLAY“. Първата песен се наричаше „Салу“ — някакво парче за две китари. Беше хвалебствена песен за великолепния осветен фонтан в красивия град на юг от Барселона. Младият мъж послуша известно време, като си тананикаше. Едната китара изпълняваше мелодията, докато другата създаваше пицикато ефекти като от водни капки, които удрят по повърхността на фонтана. Много красива музика.
С неудоволствие Адолфо спря касетата. Пое си дъх и хвана детонатора. След това изгаси фенерчето, което се клатушкаше на една кука над главата му, и се качи на палубата.
Луната се беше скрила зад тясна ивица облаци. Това беше добре. Екипажът на яхтата вероятно така или иначе нямаше да обърне внимание на една рибарска лодка на цели двеста метра вдясно от кърмата им. В тези води рибарите често излизаха за риба, която кълве нощем. Още по-малко вероятно обаче беше хората на яхтата да го забележат, ако луната се беше скрила. Адолфо огледа лодката. Цялата беше тъмна, с изключение на навигаторския прожектор и лекото мъждукане зад спуснатото перденце на люка на средната каюта.
След няколко минути чу приглушения рев от мотора на малка лодка. Звукът долиташе някъде откъм брега. Той се обърна и видя как един малък тъмен силует се насочва към яхтата. От сянката на корпуса върху водата Адолфо прецени, че е малка двуместна моторна лодка. Проследи я, докато тя спря до отсамната страна на яхтата. От палубата спуснаха въжена стълба и някакъв мъж се заизкачва по нея. В полюшващата се лодка нестабилно се изправи някакъв мъж.
Това трябва да беше убиецът.
Детонаторът в ръката му беше станал хлъзгав от пот. Адолфо го стисна по-силно и поглади с пръст долното копче.
Теченията бяха необичайно активни. Сякаш самите те също отразяваха духа на времето — неспокойни и развълнувани под повърхността. Между гребена на една вълна и следващата минаваха не повече от четири-пет секунди. Адолфо обаче стоеше на ръба на накланящата се палуба със стабилната стойка на човек, който е рибар, откакто се помни. Според Генерала той трябваше да се намира под права и директна линия по отношение на пластичния взрив. Въпреки че можеха да го снабдят и с по-прецизно задействащо устройство от този трансмитер, който изискваше подобно положение на тялото му, това, с което разполагаше, беше много по-достъпно и се проследяваше много по-трудно.
Адолфо гледаше как яхтата плавно се поклаща наляво-надясно. Докато убиецът се качваше по въжената стълба, моторната лодка се отдалечи от яхтата, за да не се блъска в борда и. На палубата се появи човек. Беше дебел и пушеше пура — очевидно не беше от екипажа. Адолфо чакаше. Знаеше точно къде е поставил експлозивите, а също така и точния момент, в който щяха да се покажат на повърхността поради люшкането на яхтата.