Яхтата се наклони надясно, в негова посока. След това в обратната. Адолфо постави палеца си върху долното копче. Още едно полюшване, каза си той. Яхтата се наклони ляво на борд само за секунда. След това леко и грациозно се изправи само за момент, за да започне отново да се накланя надясно. Корпусът й се надигна, при което зоната точно под ватерлинията се откри. Беше тъмно и Адолфо не можеше да види, но знаеше, че поставеният от него взрив е точно там. Натисна с палеца с всичка сила. Зелената лампичка на кутията изгасна, но затова пък светна червената.
Долната дясна част на корпуса експлодира с бяло-жълтеникав проблясък. Мъжът на въжената стълба направо се изпари, когато ударната вълна мина почти по права линия от носа към кърмата. Дебелият побягна от взрива в тъмнината. Палубата се вгъна навътре, разхвърчаха се парчета дърво, големи късове фибростъкло и разпердушинени, наръбени парчета метал. Пламналите късове летяха ярко на фона на тъмното небе. От отвора в корпуса започнаха да се надигат валма дим, после яхтата полегна на дясната си страна, спря се в това положение за момент… Водата нахлуваше през огромната пролука. Адолфо можеше да различи съвсем ясно отчетливия, някак кух рев на вливащото се в нея море. После яхтата бавно полегна на една страна и вълните я погълнаха. Луната се появи иззад облаците и яркото й отражение заигра върху вълните с палава веселост.
Младият мъж пусна детонатора във водата, обърна гръб на морето и бързо тръгна към каютата. Изпрати по радиостанцията съобщение на другарите си, че задачата е изпълнена. След това застана зад руля и насочи лодката към мястото, където бе потънала яхтата. Искаше да може да каже на следователите, че е хукнал към мястото на събитието, за да търси евентуални оцелели.
Усети тежестта на 9-милиметровото оръжие под пуловера си. Освен това искаше да се увери, че оцелели няма.
6.
Понеделник, 13:44 ч. Вашингтон
Когато влезе в светлия кабинет без прозорци на Пол Худ, шефът на разузнаването Боб Хърбърт беше в доста мрачно настроение — нещо прекалено познато. Преди известно време бяха оплакали смъртта на двама от екипа на силите за бързо реагиране — Бас Мур, убит в Северна Корея, и подполковник Чарлз Скуайърс, който загина в Сибир, докато се опитваше да предотврати втора Руска революция.
За Хърбърт психическите ресурси, от които имаше нужда, за да се пребори със смъртта, бяха доста относителни. Винаги, когато научаваше за гибелта на някои врагове на страната си — или когато в началото на разузнаваческата му кариера му се беше налагало да участва в някои от тия убийства — успяваше да се справи без никакви проблеми. Животът и сигурността на страната му идваха на първо място пред всички останали съображения. Както самият той беше казвал много пъти: „Делата са мръсни, но съвестта ми е чиста“.
Тази смърт обаче беше различна.
Въпреки че съпругата на Хърбърт — Ивон — беше загинала преди почти шестнайсет години в терористичните бомбардировки над американското посолство в Бейрут, той все още скърбеше за загубата. Все още имаше усещането, че смъртта й е съвсем скорошна. Ресторантите, кината и дори една пейка в парка, където бяха ходили заедно, се бяха превърнали за него в свети места. Всяка нощ той лежеше в леглото си с поглед, вперен в една нейна снимка върху нощното шкафче. Понякога лунната светлина попадаше върху рамкирания портрет, а понякога снимката беше просто тъмен силует. Осветена или тъмна обаче, гледана или просто припомняна по памет, за добро или зло Ивон никога не напускаше леглото му. Нито пък мислите му. Хърбърт отдавна се беше примирил със загубата на краката си в Бейрутската експлозия. Всъщност той беше постигнал нещо много повече. Инвалидната му количка, заедно с всичките си електронни приспособления, вече се беше превърнала в съставна част от тялото му. Той обаче така и не можа да свикне с мисълта за загубата на Ивон.
Ивон беше агент на ЦРУ — невероятно силен враг, предан приятел и най-остроумният човек, когото беше познавал. Беше станала негов живот и любовница. Когато бяха заедно — дори и по служебни задачи — физическите граници на вселената ставаха съвсем малки. Тогава вселената просто се измерваше с очертанията на очите й, с извивката на врата й, с топлината на пръстите на ръцете й и игривостта на пръстите на краката й. Но каква богата и пълна вселена беше! Толкова богата, че все още имаше сутрини, в които той полусънен пъхваше ръка под възглавницата, за да потърси ръката на Ивон. Когато не я намереше, просто стискаше дебелата възглавница в празните си пръсти и кълнеше наум убийците, които му я бяха отнели. Убийците, които се бяха измъкнали безнаказано. На които все още им беше разрешено да се наслаждават на живота си и на любовниците си.