А сега трябваше да тъгува за загубата на Марта Макол. Чувстваше се виновен, понеже една част от него беше доволна, че вече няма да е единственият, който страда. Скръбта е самотно нещо. Но на друго ниво, където се чувстваше по-малко виновен, нямаше никакво желание да възхвалява мъртвите, само защото са мъртви, и нямаше намерение да слуша всички глупости по този повод през следващите дни или седмици. Част от хвалебствията щяха да са си съвсем на място. Но само част.
Марта беше една от основните фигури на Оперативния център от самото започване на дейността му. Независимо от мотивацията си, Марта винаги беше влагала всичко от себе си в работата. На Хърбърт щеше много да му липсва интелектът й, прозренията й, както и оправданата й самоувереност. Когато ставаше въпрос за правителствена дейност, невинаги беше важно дали даден човек има право, или греши. Важното беше, че води, че разгаря страстите. От деня на пристигането си във Вашингтон Марта определено правеше точно това.
Въпреки това през двете години, откакто я познаваше, Хърбърт я възприемаше като нещо, което се изхабява и влошава. Тя често обираше лаврите за работата, свършена от екипа й — доста често срещан грях във Вашингтон, макар и доста рядко явление в Оперативния център. Но пък трябваше да се има предвид и че Марта не беше изцяло отдадена само на Оперативния център. Откакто я беше срещнал за първи път — тогава тя работеше в Държавния департамент, тя винаги беше изцяло отдадена на напредъка на каузата, която, изглежда, беше най-важна за нея: каузата Марта Макол. Поне през последните пет-шест месеца Марта беше хвърлила око на няколко посолски служебни поста и не беше положила никакви усилия да крие, че работата й в Оперативния център не е нищо повече от трамплин.
„От друга страна — мислеше си Хърбърт, — когато патриотизмът не е достатъчно основание да даваш всичко от себе си, амбицията е заместител, с който може да се свърши също толкова работа.“ Докато задачите се изпълняваха, Хърбърт нямаше никакво намерение да бъде сред тези, които започват да замерят с камъни.
Циничното му отношение обаче се изчерпа бързо, когато прекрачи прага на малкия, облицован с дървена ламперия кабинет на Худ. Пол винаги оказваше такова влияние върху всички. Той вярваше в добротата на човечеството, а това му убеждение, както и благият му нрав, можеха да бъдат много заразни.
Худ тъкмо си допълваше чашата с чешмяна вода от една гарафа на бюрото си. След това стана и се отправи към вратата. Хърбърт беше пристигнал първи и Худ го поздрави с тържествено ръкостискане. Устните му бяха здраво стиснати, в тъмните му очи липсваха обичайният дух и живост. Едно беше да получиш лоши вести за някой оперативен служител, тръгнал на акция под прикритие. Подобни новини бяха статистическа неизбежност и човек винаги беше под напрежението за възможността от подобна загуба. Винаги когато частният телефон или факс иззвъняваха, човек някак очакваше да получи кодирано комюнике, съдържащо някоя спираща дъха фраза от рода на: „Фондовата борса падна с един“ или „Загубена е кредитна карта — отменяне на сметката“.
Но да чуеш за смъртта на член от екипа, тръгнал на съвсем мирна дипломатическа мисия в приятелски настроена страна в мирно време — това вече беше нещо друго. Беше доста обезпокоително, независимо какво си си мислел за въпросния човек.
Худ седна на ръба на бюрото си и скръсти ръце.
— Какви са последните новини от Испания?
— Прочете ли съобщението ми по електронната поща за експлозията при Сан Себастиан на север?
Худ кимна.
— Това е последното, с което разполагам — отвърна Хърбърт. — Местната полиция продължава да измъква от залива части от тела и парчета от яхтата и се опитва да идентифицира жертвите. Никой не е поел отговорността за нападението. Продължаваме да следим държавните и частните излъчвания в случай, че папараците имат някаква допълнителна информация.
— Ти съобщи, че яхтата е била взривена някъде по средата — каза Худ.
— Така твърдят свидетелите, които са видели всичко от брега — отговори Хърбърт. — Официално съобщение още няма.
— И по всяка вероятност няма и да има — каза Хърбърт. — Испания не обича да изкарва на бял свят вътрешните си работи. Това, че експлозията е била по средата на яхтата, означава ли нещо?
Хърбърт кимна.
— Взривът не е бил поставен в близост до двигателите, което почти стопроцентово означава, че става въпрос за саботаж. Времето, по което е настъпил взривът, може би също е важно. Експлозията е станала много скоро, след като Марта е била застреляна.