— Даа, испанското правителство невинаги е особено любезно по отношение на частната си дейност — каза Хърбърт. — През Втората световна война тази иначе неутрална нация е пренасяла по железопътните линии и с камиони плячкосаните от нацистите оръжия от Швейцария за Португалия. Правили са го срещу бъдещи услуги, които за щастие така и не са получили.
— Това е било по времето на Франко — каза Рон Плъмър. — Професионална учтивост, отношения между диктатори. Това обаче не означава, че целият испански народ е настроен по този начин.
— Вярно е — съгласи се Хърбърт, — но испанските лидери не са забравили това. През осемдесетте години министърът на отбраната е ангажирал наркотрафиканти като наемници да избият баските сепаратисти. Правителството е закупило оръжия за въпросния отряд от Южна Африка. Освен това са им позволили след това да задържат оръжията. Не — каза той, — аз лично не бих разчитал на което и да било испанско правителство да помогне с нещо на Съединените щати.
Худ вдигна ръце и го спря.
— Доста се отклонихме от темата. Даръл, в момента не ме интересува толкова много Серадор, мотивите му или нуждата му от разузнаване. Искам да разбера кой е убил Марта и защо. Майк — Худ погледна Роджърс, — ти нае Ейдийн на работа. Какви са й силите?
— Тя успя да се справи с няколко доста грубички дилъра от наркобизнеса в Мексико Сити. Сякаш има стомана в гръбнака си.
— Разбирам накъде биеш, Пол — каза Лиз, — и искам да те предупредя. В момента Ейдийн е под въздействието на доста голям емоционален стрес. Ако например попадне в полицейска акция под прикритие, това напрежение може направо да я съсипе.
— Но пък може да се окаже и че има нужда точно от такова нещо — каза Хърбърт.
— Напълно си прав — съгласи се Лиз. — Хората са различни. Въпросът обаче не се състои в това какви са нуждите на Ейдийн. Ако тя мине в прикритие и се провали, може да се окаже подковата, заради която бил загубен конят, заради който било загубено кралството.
— Обаче — каза Хърбърт, — ако изпратим някой друг да върви по калните следи, може да изгубим ценно време.
— Даръл — рече Худ, — чу ли?
— Да, чух.
— И какво мислиш?
— Няколко неща — отвърна Маккаски. — Майк е прав. Момичето е доста кораво. Хич не я беше страх да каже всичко на Серадор право в лицето. Дълбоко в себе си споделям мнението на Боб: склонен съм да се съглася, че можем да я пуснем сред испанците. Лиз обаче също е права. Така че, ако нямате нищо против, нека първо да поговоря с Ейдийн. Доста бързо ще разбера дали е готова да се справи.
Погледът на Худ се премести върху екипния психолог.
— Лиз, ако решим да продължим по някакъв начин с нещо, в което участва и Ейдийн, Даръл какво точно трябва да наблюдава? Физически признаци или какво?
— Пълна неспособност да си намери място — отвърна Лиз. — Бързо говорене, потупване с крака, пукане на кокалчетата на ръцете, дълбоки въздишки и други подобни неща. Трябва да може да се съсредоточава. Ако умът й отлита по посока на чувството за вина и загубата, ще падне в дупка, от която няма да може да се измъкне.
— Имаш ли въпроси, Даръл? — попита Худ.
— Не, никакви — отвърна Маккаски.
— Чудесно — каза Худ. — Даръл, ще наредя на Боб и екипа му да наблюдават за всяка нова информация, която пристига от разузнаването. Ако има нещо полезно, веднага ще ти я предават.
— Аз също смятам да се обадя на няколко местенца тук — каза Маккаски. — Има няколко души от Интерпол, които могат да се окажат полезни в този случай.
— Отлично — възкликна Худ. — Някой друг има ли да казва още нещо?
— Господин Худ — обади се Керъл Ланинг, — знам, че това не е в моята професионална компетенция, но наистина искам да попитам.
— Давайте — каза Худ.
— Може ли да попитам дали се опитвате да съберете информация чрез разузнаването, за да се свържете с испанските власти, или… — Тя се поколеба.
— Или?
— Или пък се опитвате да отмъстите?
За момент Худ се замисли.
— Ако трябва да съм откровен, госпожо Ланинг, искам и двете.
— Добре — рече тя, стана, оправи полата си и изправи рамене. — Знаех си, че не съм единствената.
7.
Понеделник, 22:56 ч. Сан Себастиан, Испания
След експлозията на яхтата на Рамирес не беше оцелял нито един човек.
Адолфо не беше и очаквал някой да оцелее. Ударната вълна беше прекатурила яхтата, преди някой да може да се измъкне. Хората, които бяха останали живи след експлозията, се бяха удавили. Беше избягал само водачът на малката моторна лодка. Адолфо познаваше въпросния човек. Казваше се Хуан Мартинес и беше един от водачите на „фамилията“ Рамирес. За него се носеше слухът, че е много изобретателен и предан на шефа си. Адолфо обаче не се притесняваше от Мартинес — нито пък от когото и да било от останалите убийци на Рамирес. Много скоро „фамилията“ вече нямаше да съществува като противникова сила. А пък нейното ликвидиране щеше да накара другите „фамилии“ да не се пречкат на плановете на Генерала. Много е интересно как властта престава да означава толкова много, когато е заплашено нечие оцеляване.