— Адолфо, моля те! — Норберто сграбчи брат си за рамото и го извърна към себе си. — Остани тук с мен. Разкажи ми. Помоли се с мен.
— Имам работа — отвърна Адолфо хладно. — Обещах на Генерала да занеса записания разговор на радиостанцията на хълма. В нея работят кастилци. Ще се съгласят да я пуснат. И когато това стане, целият свят ще разбере, че Каталуня не дава пет пари нито за живота, нито за испанците, нито за нищо. Правителството и светът ще ни помогнат да сложим край на финансовото потисничество, което те упражняват върху всички нас.
— А какво ще си помисли светът за човека, който е убил онези хора? — Норберто положи максимални усилия да снижи гласа си, за да не бъде чут от някого. — Дали хората по света ще се помолят за душата ти?
— Не са ми притрябвали молитвите им — рече Адолфо без никакво колебание. — Нужно ми е само вниманието им. Колкото до това какво ще си помисли светът за мен, единственото, на което се надявам, е да си кажат, че съм имал достатъчно кураж. Че не съм застрелял някоя невинна жена на улицата, за да се чуе думата ми. Че съм се спуснал право в сърцето на сатанинския заговор и съм го изтръгнал.
— А щом си направил това — каза Норберто, — каталунците ще се опитат да изтръгнат твоето.
— Може — съгласи се Адолфо. — Вероятно дори ще успеят.
— И как ще свърши всичко това? — попита Норберто. — Какво ще стане, когато всички сърца са изтръгнати или разбити?
— Не сме и очаквали, че един удар ще сложи край на амбициите им, нито пък че няма да загинат и кастилци — обясни Адолфо. — Колкото до това кога ще свърши всичкото проливане на кръв, мисля, че ще е доста скоро. Докато каталунците и техните съюзници успеят да се мобилизират, вече ще е твърде късно да бъде спряно това, което вече е на път.
Раменете на Норберто се отпуснаха още повече и той бавно поклати глава. Сълзите почти веднага се търкулнаха по лицето му. Изведнъж той вече изглеждаше напълно състарен.
— Мили Боже, Долфо — изстена той. — Какво е на път? Кажи ми, че поне аз да мога да се моля за душата ти.
Адолфо се беше вторачил в брат си. Не му се случваше често да го вижда да плаче. Беше му се случило веднъж — на погребението на майка им, и още веднъж — до леглото на един млад енориаш, който умираше. Трудно му беше да е свидетел на такова нещо и да не се развълнува.
— Аз и другарите ми планираме да върнем Испания на кастилския народ — призна Адолфо. — След хиляда години потисничество възнамеряваме да съединим отново сърцето на Испания с тялото й.
— Има и други средства, с които може да се осъществи тази цел — каза Норберто. — Ненасилнически средства.
— Тях вече ги пробвахме — каза Адолфо. — Не свършиха работа.
— Нашият Господ Бог никога не е вдигал меч, нито отнемал човешки живот.
Адолфо постави ръка върху рамото на брат си.
— Братко мой — започна той, докато се взираше в блесналите от сълзите очи на Норберто, — ако можеш да уредиш Той да ни помогне, няма да отнемам ничий живот повече. Кълна се.
Норберто понечи да каже нещо, но спря. Адолфо го погали по бузата и се усмихна. После се обърна, отвори вратата и прекрачи прага. Спря се и сведе глава.
Адолфо вярваше, че Бог е справедлив. Че не наказва хората, които се борят за свободата си. Не можеше да си позволи схващанията на брат му да му повлияят. Но Норберто си беше такъв — добър човек, който се тревожеше за него и докато беше момче, и сега — вече като зрял мъж, който се грижеше за него и го обичаше независимо от това, което вършеше. Не можеше да го остави да страда.
Адолфо го погледна, усмихна му се и докосна меката му буза.
— Не се моли за мен, Норберто. Моли се за страната ни. Ако Испания е прокълната, моето спасение няма да ме направи щастлив. А освен това ще е незаслужено.
Дръпна от цигарата си и заслиза по стълбата, оставяйки зад себе си кълба дим и хлипащия си брат.
8.
Понеделник, 16:22 ч. Вашингтон
Както всеки ден в късния следобед Пол Худ разгледа списъка от имена на екрана на компютъра си. Само преди няколко минути беше поставил палеца си върху скенера, който се намираше до компютъра, лазерното устройство беше идентифицирало отпечатъка му и беше помолило за личната му парола за достъп. След една секунда и седем стотни на екрана се появи кодираният файл „HUMINT“ с имената на хората, които изпращаха информация за Оперативния център от най-различни места. Худ изписа чрез клавиатурата моминското име на жена си — Кент. Файлът се отвори и на екрана се появиха имената.