Агентите от „персоналното разузнаване“ бяха всичко на всичко девет души. Всеки един от тези мъже и жени беше гражданин на съответната държава, но на щатна заплата към Оперативния център. До колонката с имената беше тази с настоящите им координати и задачи; после имаше кратка сводка по последния им доклад, която се приготвяше от Боб Хърбърт (пълният доклад също се съхраняваше); и накрая беше точният адрес на най-близкото място, където можеха да се скрият, или пътят, по който можеха да избягат. Ако някой от тези служители въобще бъдеше разкрит, Оперативният център щеше да ги търси на въпросните места и да направи всичко възможно за изтеглянето им. До този момент нито един от агентите не беше попадал в такава опасност.
Трима от оперативните служители се намираха в Северна Корея. Задачата им беше да не допуснат разрушената от силите за бързо реагиране тайна база за ракети с дълъг обсег на действие в Диамантените планини да се ремонтира. Трябваше да правят всичко възможно, та изстрелващите ракетите устройства да не бъдат поправени.
Двама агенти на Оперативния център бяха в долината Бекаа в Ливан, а други двама работеха в Дамаск, Сирия. И двата екипа се намираха в терористични седалища и докладваха за политическите маневри благодарение дейността на Оперативния център там. На факта, че служителите на Оперативния център бяха помогнали за предотвратяването на една война между Турция и Сирия, не се гледаше с много добро око: настроенията в Средния изток бяха в полза на това, че народите там могат сами да се справят със собствените си проблеми, дори разрешението им да е война. На мира, постигнат чрез външни сили — особено ако това бяха Съединените щати, — се гледаше като на нещо незаконно и непочтено.
Последните двама агенти се намираха в Куба, за да държат под око развитието на политическата ситуация в тази страна. Според идващите оттам доклади здравата ръка на остаряващия вече Кастро беше започнала да държи по-хлабаво. Каквито и да бяха недостатъците на диктатора обаче — а те никак не бяха за пренебрегване, — железният му ботуш по ирония на съдбата дълги години беше поддържал целия Карибски регион повече или по-малко стабилен. Какъвто и тиранин да дойдеше на власт в Хаити, Гренада, Антигуа или на който и да било от другите острови, той все още се нуждаеше от одобрението на Кастро, за да търгува с оръжия или наркотици, че дори и да поддържа прилична военна сила. Знаеше се, че кубинският лидер по-скоро ще избие евентуалните си съперници, отколкото да им позволи да станат прекалено влиятелни. Съществуваше нещо като общо съгласие, че веднага след като си отиде Кастро, на острова, както и в целия регион, по-скоро ще настъпи хаос, отколкото демокрация. Съединените щати си имаха план за евентуална бърза намеса — операция „Кийл“, — който трябваше да запълни и да държи под контрол вакуума, образувал се от липсата на власт, чрез използването на военни и икономически стимули. Агентите на Оперативния център бяха ключови фигури от мрежата EWAP — своевременно предупреждение и готовност, която трябваше да утъпче пътя на плана.
„Девет души“ — помисли си Худ. И от всеки един от тях зависеха може би двама, трима или дори четирима други. Подобна отговорност не се поемаше току-така. Той разгледа докладите от следобеда и видя, че навсякъде положението остава относително стабилно и постоянно. Затвори файла.
Чуждестранните служители разчитаха, че файловете и цялата комуникация с Оперативния център е абсолютно сигурна. Свързваха се с Оперативния център като се обаждаха на телефонния номер на един офис във Вашингтон — офис, който се даваше под наем на административни служители. Телефонният номер беше регистриран на името на консултантската агенция за международен туризъм „Карин Надлер“. Служителите на Оперативния център говореха на родния си език, макар че всяка дума, която използваха, служеше за точно определен еквивалент на английски. „Мога ли да резервирам полет до Далас?“, изречено на арабски, на английски можеше да означава: „Сирийският президент е тежко болен.“ Въпреки че преводаческите файлове бяха строго секретни, освен Пол Худ до тях имаха достъп още седем души. Те имаха достъп и до личната информация за агентите. Двама от тези седем души бяха Боб Хърбърт и Майк Роджърс. Третият беше Даръл Маккаски. На всички тях Худ имаше стопроцентово доверие. Но дали беше така и с останалите четирима, двама от които работеха в кабинета на Хърбърт, един в групата на Маккаски и един в екипа на Роджърс? Всички до един бяха минали през стандартната проверка на миналото им, но дали на тези процедура можеше да се разчита напълно? А дали самите кодове бяха достатъчно надеждни, че да може да се разчита на тях, ако бъдеха открити от чуждестранно разузнаване? За нещастие човек никога нямаше отговор на всички тези въпроси, докато някой служител не изчезнеше, някоя мисия не бъдеше саботирана или някой екип — хванат в засада.