Серадор се чудеше защо при него не идва нито една от красивите държанки, които живееха там. Знаеше поне за три такива, издържани от правителствени служители, които нощем се прибираха при съпругите си.
Телефонът беше на малката антикварна масичка в застланото с килим антре. Серадор стегна колана на халата си и вдигна слушалката. Онзи на вратата можеше да почака още малко, който и да беше. Депутатът си почиваше след дълъг и изтощителен ден.
— Si? — каза той.
Хлопането по вратата ставаше все по-гръмко. Пред апартамента му някой го викаше по име, но гласът му беше непознат.
Серадор почти не чуваше гласа в слушалката и затова се обърна към вратата и ядосано изкрещя:
— Един момент!
След това отново заговори в слушалката:
— Да? Какво има?
— Ало? — чу се от другата страна.
— Да?
— Обаждам се от името на господин Рамирес.
Серадор усети по гърба си студени тръпки.
— Кой се обажда?
— Казвам се Хуан Мартинес, сеньор. С депутата Серадор ли разговарям?
— Какъв Хуан Мартинес? — запита Серадор. „И кой се е разтропал на вратата? Какво става, по дяволите?“
— Аз съм член на „фамилията“ — отвърна Мартинес.
Откъм вратата се чу дрънкане на ключове. Бравата щракна. Серадор смаяно погледна натам. Вратата се отвори и на прага застана портиерът. Зад него се виждаха двама полицаи и един сержант.
— Съжалявам, господин депутат — каза портиерът, когато мъжете го заобиколиха и влязоха. — Длъжен бях да пусна тези господа.
— Какво има? — запита Серадор влезлите. Тонът му беше надменен, а погледът — изгарящ. Изведнъж чу как от другата страна на линията телефонът се затваря и замръзна с пукащата слушалка на ухото, защото изведнъж си даде сметка, че се е получил някакъв невъобразим гаф.
— Депутат Изидро Серадор? — попита сержантът.
— Да…
— Моля, последвайте ни.
— Защо?
— За да отговорите на няколко въпроса, свързани с убийството на една американска туристка.
Серадор стисна устни и задиша тежко. Не искаше да казва нищо, докато не се види с адвоката си. И докато не помисли. Хората, които не мислеха, бяха обречени на провал от самото начало.
Той кимна и каза:
— Позволете ми само да се преоблека.
Сержантът кимна и изпрати един от полицаите да застане на вратата на спалнята. Полицаят не разреши на Серадор да я затвори, но депутатът не се възпротиви ни най-малко. Ако си позволеше да избухне, въобще нямаше да успее да върне духа в бутилката. Най-добре беше да понесе унижението, но да запази спокойствието и здравия си разум.
Излязоха от блока през подземния гараж — за да не му се налага да страда от унижението, че е арестуван, помисли си той. Добре поне че не му сложиха белезници. Вкараха го в една полицейска кола, която обаче не носеше обичайните отличителни знаци, и го откараха в полицейския участък от другата страна на парка. Там беше придружен до едно помещение без прозорци, със снимка на краля на стената, полилей с три бели чашки с формата на лалета и стара дървена маса под него. На масата имаше телефон. Разрешиха му да се обади на когото си поиска. След малко щял да дойде човек, който щял да разговаря с него.
Затвориха и заключиха вратата. Серадор седна на един от четирите дървени стола.
Позвъня на адвоката си Антонио, но не можа да го намери. Сигурно беше излязъл с някоя от младите си любовници, както се полагаше на един заможен ерген. Серадор не му остави съобщение. Не искаше Антонио да се прибере у дома и някоя перната в устата нимфа да чуе съобщението му. Не видя отвън да чакат никакви репортери, което означаваше, че поне засега нещата се пазеха в тайна.
„Освен ако не са били пред входа на блока!“ — хрумна му изведнъж. Може би тъкмо поради това полицаите го бяха извели през гаража. Може би тъкмо това означаваха думите на портиера: „Длъжен бях да пусна тези господа“. Репортерите имаха навика да обсаждат блока, но обслужващият персонал беше добре обучен и не ги пускаше. А телефонният му номер беше подменян редовно, за да не може никой да го безпокои.